Стингър - Страница 96

Попадна на метална греда и Зарра му помогна да я премести. След като я положиха настрана, Зарра го погледна и каза тихо:

— Чуваш ли това?

— Кое?

— Слушай!

Рик се напрегна, но чуваше единствено касетофона на Кейд.

— Остави. Вече не го чувам. — Зарра влезе сред руините и се заослушва да разбере откъде беше дошъл звукът. Наведе се, разчисти още тухли и отломки. И изведнъж: — Ето! Чу ли това, човече? Ела оттук!

— Не чух нищо.

Рик отиде при Зарра и зачака. Минаха няколко секунди и тогава… приглушен и неясен звън от удар на метал в метал. Чуваше се равномерно отнякъде дълбоко под руините. Разбра, че някой праща сигнали.

— Хей, отче! — извика. — Насам!

Ортега и Джой притичаха бързо. Дрехите и кожата им бяха покрити с тънък слой прах. Зарра вдигна парче тръба и с него удари една тухла няколко пъти. Всички чуха как в отговор отдолу се почука. Ортега застана на колене и насочи фенерчето сред тухлите, търсейки празно пространство. Зарра продължи да сигнализира и непрекъснато му отговаряха.

— Аз съм Доминго Ортега — извика свещеникът. — Можете ли да ме чуете?

Изчакаха, но не чуха отговор.

— Помогнете ми — каза Ортега.

Всички започнаха да работят трескаво и да проправят път надолу. Разчистиха около метър висока купчина натрошена зидария. Само след няколко минути ръцете им бяха ожулени до кръв, а порязванията по ръцете на Рик направо кървяха.

— Стойте! — каза Ортега и се наведе напред. Ослуша се. Отново последва дрънкане на метал. Някой удряше с чук върху тръба. — Чувате ли ме там долу?

До тях достигна слаб, дрезгав шепот:

— Да! О, божичко, да! Измъкнете ни оттук!

— Кои сте? Колко сте?

— Трима! Аз съм Грег Фрекнър! Уил Барнет и Леон Гаракоун също са тук, долу.

— Тате! — изкрещя Джой и по страните му започнаха да се стичат сълзи. — Тате, аз съм, Джой!

— Ние сме долу в работната шахта, а върху нас са се вклинили всякакви боклуци — продължи Фрекнър. — Но виждам фенерчето ви.

— Ранен ли си?

— Мисля, че ръката ми е счупена. И ребрата ми нещо не са наред. Уил храчи кръв, а Леон отново припадна. Мисля, че краката му са смазани. Какво ни удари, бомба ли?

Ортега им спести отговора.

— Можете ли изобщо да се движите?

— Малко, доста е тясно тук. С дишането всичко е нормално.

— Добре. — На Ортега му стана ясно, че ще е необходима повече мускулна сила, за да ги изтеглят. — Сега се успокойте. Ще трябва да се върнем за кирки и лопати.

— Правете каквото трябва, човече! Слушай… можете ли да оставите фенерчето така, че да го виждам. Непрекъснато ми се струва, че нещо копае отдолу. Сякаш е точно под нас. Страх ме е от плъхове. Става ли?

— Става. — Ортега вклини фенерчето между две тухли, така че лъчът му да свети долу в празното пространство. — Ще се върнем! — обеща той, хвана Джой за раменете и го изправи на крака.

Тръгнаха назад през двора под виолетовото сияние и неподвижните черни облаци и Рик отново изпита същото неприятно усещане, че е наблюдаван. Обърна се към пирамидата.

Някакъв мъж стоеше на пет-шест метра от тях. Беше висок и слаб, с широки рамене. Стоеше леко прегърбен и ръцете му висяха сковано отстрани на тялото. Не можеше да види добре лицето му, но забеляза, че беше мокро. Мъжът носеше тъмни панталони и раирана риза с къси ръкави. Дрехите му бяха изцапани с пръст. Той просто стоеше и ги наблюдаваше, наклонил леко глава на една страна.

— Отче? — каза Рик.

Ортега долови тревогата в гласа му. Спря и се обърна назад. Тогава всички видяха прегърбения мъж, застанал неподвижно като статуя.

Първата мисъл, която хрумна на Ортега, беше, че това е някой от работниците на Кейд, който току-що се е измъкнал от развалините. Той пристъпи към него.

— Добре ли си?

— Кой е Приемникът? — попита мъжът ниско и провлачено. В гласа му се долавяше нещо като свистене на пара от чайник.

Свещеникът се поколеба. Не можеше да види добре лицето на мъжа — само някаква прилизана сива коса и влажно и лъскаво чело, — но му се стори, че разпознава гласа. Само дето този глас обикновено казваше: „С какво мога да ви услужа, отче?“ Това беше Джил Локридж, досети се Ортега. Джил и жена му Мейвис притежаваха магазина „Царството на обувките“ в продължение на повече от десет години. Обаче Джил не е толкова висок — помисли си Ортега. — Нито пък толкова широкоплещест, нито пък така прегърбен като този мъж. Но… гласът бе негов. Или пък не беше?

— Зададох ти въпрос — каза мъжът. — Кой е Приемникът?

— Приемник? — Ортега поклати глава. — Приемник на какво?

Мъжът си пое дълбоко въздух и после продължително го издиша.

— Не обичам да ме… — поколеба се, сякаш търсеше вярната фраза — … да се шегуват с мен. Изобщо не ми харесва.

Направи две крачки напред, а Ортега се отдръпна назад. Мъжът спря и той успя да види как някаква слуз се стича по изпитото му лице. Очите на Джил бяха черни, хлътнали, ужасяващи.

— Знам, че този, когото търся, е тук. Знам, че има и приемник. Може би си ти? — Очите се спряха за секунда на Зарра. — Или пък ти? — Погледна и Рик. — А може би си ти?

Отново насочи вниманието си към отец Ортега.

— Слушай… Джил… как си дошъл тук? Искам да кажа… не разбирам какво…

— Този, когото търся, е подмолен престъпник — продължи мъжът. — Враг на колективния разум. Не знам как постъпвате с престъпниците на този… — Огледа се със змиеподобно извиване на шията и каза презрително: — СВЯТ, но съм сигурен, че разбирате какво представляват законът и редът. Възнамерявам да изправя съществото пред съд.