Стингър - Страница 95

— Сигурно. — Кейд изпусна тънка струйка дим. — Момче, вътре няма нищо освен пепел и кости.

— Затваряй си мръсната уста!

Тифус стана и заръмжа, но Кейд сложи обутия си в ботуш крак върху гърба му.

— Само ти казвам как стоят нещата, момче. Има някои варели с боя и смазочно масло, дето не са гръмнали още. Това чакам. Щом искате да се убивате, вървете смело напред.

— Ти знаеш къде е работил Леон Гаракоун — каза Ортега — Защо поне веднъж в живота си не направиш нещо почтено и не ни помогнеш да го намерим?

— Гаракоун, Гаракоун… — Той се замисли, опитвайки се да свърже някакво лице с това име. Всички работници му изглеждаха еднакви. — О, да! Гаракоун винаги се заяждаше за повишение. Работеше в цеха за двигатели. Ето какво е останало от него. — Той посочи и през мъглата успяха да видят купчина натрошени тухли, около петдесет метра по-навътре.

— Джон Гомез е излязъл — каза Ортега неустрашимо. — Има рани и изгаряния, но е жив. Леон би могъл още да…

— Сигурно. Мечтай си, padre. Във всеки случай какъв ти е на теб Гаракоун? — Той махна пурата от устата си и я перна настрани. Златните верижки около врата му подрънкваха при всяко негово движение.

— Леон е мой приятел. А от приятелство, мисля, че не разбираш.

— Имам си нужните приятели, не ми трябват други. — Кейд имаше петима мексиканци-слуги, младо девойче за любовница — малка танцьорка-наркоманка от Сан Антонио — и шкембеста готвачка на име Лусинда, но истинските му приятели бяха винаги с него. Двете кучета никога не му даваха оценки, нито пък го притесняваха за нещо, нито му предаваха отрицателни вибрации. Винаги готови да разкъсат гърлата на враговете му, те му се подчиняваха безусловно. За него това беше истинско приятелство. — Джурадо, ти имаш повече разум. Кажи им колко са откачили, човече.

— Трябва сами да проверим.

— Проверете тогава. Човече, не зърнахте ли онзи летящ негодник? Има нещо ЖИВО тук! — Той махна с ръка към пирамидата. — Излезте ей там и ще накълца и вас.

— Да вървим — подкани Ортега. — Тази пиявица е безполезна.

— Майка ми не е отглеждала глупаци — отвърна Кейд, а те тръгнаха към двора, като внимаваха къде стъпват. — Ще кажа на Ной Туайли къде да намери телата ви.

Но те не му обърнаха повече внимание и започнаха да влизат навътре, покрай купчини остър като бръснач метал и тлеещи отломъци. Скоро от касетофона на Кейд гръмна стържеща музика, толкова шумна, че би могла да спука тъпанчетата и на Господ. Алис Купър виеше за някакви умрели бебета в кухненски бюфет.

Песъчливата земя беше осеяна с части от двигатели и коли, обгорели дъски, тухли и други боклуци. Зарра изостана, за да порови в деформираното шаси на нещо, което приличаше на порше, обърнато наопаки при удара. Отец Ортега видя някаква окървавена мъжка риза, но не й обърна внимание. Димът от тлеещите гуми се стелеше ниско над земята. Не полъхваше никакъв ветрец. В средата на купчините отломки и боклуци грееха яркочервени въглени. Черната пирамида извисяваше ръст застрашително близо. Рик се поколеба, погледна към стълба светлина, който излизаше от върха й и се усукваше около оста си с хипнотизиращо въздействие, после пак тръгна.

Не можеше да се отърве от чувството, че го наблюдават. Това чувство беше добре развито у него поради необходимостта в училище да се пази от ренегати, които биха могли да го нападнат в гръб и повалят с един удар в бъбреците. Косата на тила му настръхна и той продължи да се озърта, но не виждаше нищо, което да се движи сред дима. Това е нещо повече от наблюдение — реши той. Сякаш усещаше как го разчленяват, измерват, разглеждат — като при дисекция на жаба в час по биология.

— Доста е зловещо тук — измънка Зарра, който вървеше от дясната му страна. Разбра, че и той изпитваше същото.

Пресякоха двора и стигнаха до купчината от натрошени тухли и метални подпори, която Кейд им беше посочил. Недалеч от нея имаше могила от коли и пикапи, сплескани заедно. Приличаха на чудновата скулптура. Джой Гаракоун коленичи, започна да разчиства строшени тухли от купчината и да вика баща си.

— Вие със Зарра започнете от другата страна — предложи Ортега.

Те заобиколиха срутената сграда и се натъкнаха на изгорен труп, проснат близо до смачкан небесносин корвет. Главата на трупа бе премазана и счупените зъби блестяха в зейналата уста. Който и да беше мъжът, имаше червеникаворуса коса и беше бял. Не беше бащата на Джой. Тежката мазно-сладникава миризма на горено месо ги удари в носа и Зарра взе да се задушава.

— Ще изригна като вулкан, човече!

Обърна се и побягна на няколко метра, навел глава към земята. Рик стисна зъби, отмина мъртвеца и се поспря, за да изчака гаденето да премине. Оправи се, слава богу. Беше готов за работа. Зарра се върна с прежълтяло лице.

Започнаха да търсят сред руините на отделението за двигатели, като разчистваха планини от тухли. След десет минути Ортега откри още един мъртвец. Беше Карлос Хермоса бащата на Рубен. От начина, по който беше изкривено тялото, Ортега разбра, че вратът и гръбнакът му бяха счупени. Прашен и запотен, Джой се вгледа за миг в трупа и мълчаливо продължи да работи. Ортега направи кръст над трупа и пак се зае да разчиства тухли.

Работата беше тежка. На Рик му се струваше, че цялата сграда — една дванайсетметрова постройка с плосък покрив — беше хлътнала върху себе си. Премести едно парче тръба и веднага се търкулнаха няколко парчета от тухли заедно с обгоряла гуменка. Отначало си помисли, че в нея има крак, но беше празна. Собственикът й или беше затрупан, или хвръкнал във въздуха.