Стингър - Страница 88

— Ще се опи-там да на-меря изход сега — каза му тя. — Бла-годаря за ед-ливите про-дукти.

Сардж се размърда и сънено отвори очи. Видя Стиви Хамънд и се усмихна.

— Банята е отзад — каза и се нагласи за по-дълга дрямка.

Този чужд език беше истинска загадка. Бръмченето на съществото Сардж се поднови и Дофин излезе навън в топлия мрак.

Във въздуха се носеше нещо мътно, по-гъсто, отколкото когато дойдоха тук преди известно време. Тогава беше видяла двете летящи машини да фучат в небето и беше наблюдавала двубоя им. Не беше разбрала какво точно става, но реши, че е нещо обичайно. Имаше хора по улиците, които също стояха и наблюдаваха, а някои дори издаваха високи пискливи звуци, които тя бе възприела като признаци на тревога. После, когато битката свърши и оцелялата машина падна с горяща опашка, една мисъл загложди Дофин: СТИНГЪР.

Сардж прояви любезност към нея и беше приятен, но все пак необходимостта да намери изход я зовеше. Погледът й обходи небето и виолетовия капан, в който бяха хванати тя и човешките същества. Знаеше откъде идва захранването на силовото поле и кой го направлява. Усети напрежение, сякаш нещо в нея беше на границата на спукването, а мускулът-помпа в центъра на тялото й набра скорост. Безнадеждно — мислеше си тя, като оглеждаше решетката от хоризонт до хоризонт. Няма изход! Безнадеждно!

През мъглявата пелена, която висеше над улиците, забеляза проблясъка на някаква светлина. Беше разноцветна и подканяща. Ако светлината можеше да носи надежда, тази го правеше. Тръгна към Баптистката църква в Пъкъл, през чийто прозорец с цветно стъкло се процеждаше светлината. Вратата беше отворена. Дофин надникна вътре.

Малки бели пръчици с пламъчета на върха осветяваха интериора, а в срещуположния край имаше две метални структури, на всяка от които стояха по шест от тези пръчици. Дофин преброи, съгласно грубата земна математика, четиридесет и шест човешки същества, които седяха на дълги пейки и високи облегалки, с лице към издигнат подиум. Някои от тях бяха навели глави и сплели пръсти. Мъж с лъскава глава стоеше на подиума и, изглежда, разливаше нещо от един голям съд в по-малки, поставени на метален поднос.

На стената над подиума имаше нещо любопитно — отвесна линия, пресечена от по-къса хоризонтална, а в центъра фигура на човешко същество, увиснало с разперени ръце. На главата на съществото имаше някаква растителност, оплетена в окръжност, лицето му беше вдигнато към тавана. В нарисуваните очи се четеше молба. Те бяха отправени надалеч, отвъд пределите на тази постройка. Дофин чу болезнен шум сред седналите на пейките хора — май се наричаше „ридание“. Висящата фигура показваше, че това, изглежда, беше място за инквизиции, но проявяваните чувства бяха смесени. Имаше тъга и болка, но и нещо друго. Не можеше със сигурност да определи какво бе то. Може би беше надеждата, която тя смяташе за изгубена. Тук се долавяше определена сила, нещо като колективен ум, насочен само в една посока. Мястото създаваше чувство за сигурност, беше като надеждно убежище. Накрая, докато наблюдаваше как мъжът на подиума приготвя съдовете с тъмночервената течност, се досети, че това бе място за ритуали. Но коя беше фигурата, окачена в центъра на двете пресечени линии, и какво беше нейното предназначение? Дофин влезе в сградата, отиде до най-близката пейка и седна. Нито Хейл Дженингс, нито кметът Брет, който седеше на първата редица пейки с жена си Дорис, я видяха да влиза.

— Това е кръвта на Христос — напевно каза преподобният, докато привършваше с разливането на свещения гроздов сок. — С тази кръв сме единни и обновени. — Той отвори една кутия със солети и започна да ги чупи в един поднос. — А това е тялото на Христос, което е преминало от тази земя в Божието царство, за да бъде вечен животът на земята. — Той се обърна към паството. — Каня ви да участвате в Светото причастие. Да се помолим ли?

Дофин наблюдаваше как другите наведоха глави, а човекът на подиума затвори очи и започна да говори тихо и напевно.

— Господи, молим за твоята благословия на това причастие. Укрепи вярата ни в този час на изпитания. Не знаем какво ни носи утрешният ден, но се страхуваме и не знаем какво да правим. Непосилно е за нас да проумеем това, което става с нас и нашия град…

Докато молитвата продължаваше, Дофин слушаше внимателно гласа на мъжа и го сравняваше с тези на Том, Джеси, Роудс и Сардж. Разбра, че всеки глас беше уникален по свой собствен, прекрасен начин. Нейната накъсана реч бе далеч от правилното произнасяне. Този човек на подиума превръщаше говоренето в песен. Това, което отначало смяташе за груб гърлен език, сега я изненадваше с многообразието си. Разбира се, един език беше дотолкова добър, доколкото можеше да предаде някакво значение и тя все още срещаше голяма трудност с разбирането, но звучността му направо я очарова. И малко я натъжи. Имаше нещо неописуемо самотно в човешкия глас — като зов от тъмнина към тъмнина. Какво безкрайно разнообразие от гласове притежаваха човешките същества! Ако всеки глас на тази планета беше единствен по рода си, само това чудо беше достатъчно, за да я смае.

— … но пази ни, мили Боже, и бъди с нас и нека се изпълни волята ти. Амин — свърши Дженингс. Той взе подноса с малките пластмасови чашки със сок в едната ръка, а подноса с натрошените солети — в другата, и започна да минава от човек на човек и да предлага причастие. Кметът Брет и съпругата му бяха първи. Следваха Дон Рингуълд, собственик на дрогерията Рингуълд, съпругата му и двете му деца. След това бяха Айда Слатъри, Джил и Мейвис Локридж. Преподобният Дженингс продължи по пътеката между редовете и докато раздаваше причастието, тихо повтаряше: „С това приемаш кръвта и тялото на Христос.“