Стингър - Страница 89

Една жена пред Дофин започна да плаче и съпругът й я прегърна и притисна към себе си. До тях седяха две малки момченца. Едното гледаше уплашено и с широко отворени очи, а другото се бе обърнало и втренчило в Дофин. Отвъд пътеката една възрастна жена затвори очи и вдигна трепереща ръка към фигурата над подиума.

— С това приемаш кръвта и… — Дженингс спря. Пред себе си виждаше прашното лице на момиченцето на Том и Джеси. Обхвана го ужас. Това беше извънземното същество, което полковник Роудс търсеше. — … тялото на Христос — продължи той, предлагайки гроздовия сок и трохите на хората от предния ред. После застана до нея и тихо каза: — Здравей.

— Здравей — отвърна тя, имитирайки мелодичния му глас.

Дженингс се приведе и коленете му изпукаха.

— Полковник Роудс те търси. — Очите на момиченцето грейнали на светлината от свещите, се насочиха напрегнато към него. — Знаеше ли това?

— Пред-по… — Тя се спря. Искаше да опита отново — по-плавно и с човешка интонация, а не сричкувано по Уебстър. — Предполагах.

Дженингс кимна. Пулсът му се учести. Фигурата пред него приличаше на Стиви Хамънд по всичко, освен по стойката. Седеше вдървено, несвикнала с начина, по който се свързваха костите, а десният й крак беше сгънат под нея. Ръцете й висяха отстрани на тялото. Гласът беше почти като на Стиви — само дето беше по-пронизителен, сякаш имаше флейта, заседнала в гърлото. — Мога ли да те заведа при него?

На лицето й се изписа уплаха, но бързо изчезна и чертите й отново замръзнаха.

— Трябва да намеря изход — каза тя.

— Искаш да кажеш врата?

— Врата. Изход. Бягство. Да.

„Изход — помисли си той. — Сигурно говори за силовото поле.“

— Може би полковник Роудс може да ти помогне.

— Не може. — Тя се поколеба, после опита отново. — Той не може да ми помогне да намеря изход. Ако не мога да напусна, ще има много болка.

— Болка? Кого ще наранят?

— Джеси. Том. Рей. Теб. Всички.

— Разбирам — каза той, макар че нищо не разбираше. — А кой ще причини тази болка?

— Онзи, който пристигна тук да ме търси. — Очите й не трепкаха. Дженингс си помисли, че нещо в тях изглеждаше много старо. Като че ли дребна старица седеше пред него в образа на малко момиченце. — Стингър — каза тя. Думата се — отрони от устата й с ужасно отвращение.

— Имаш предвид онова нещо там? Така ли се нарича?

— При-бли-зително — каза тя, борейки се с твърдото парче плът в устата си. — Стингър има много имена в много светове.

Преподобният се замисли върху това. Ако някой му беше казал някога, че ще говори на извънземно и то ще му каже, че има живот на „много светове“, щеше или да прасне глупака с кръста, или да извика психиатър.

— Бих искал да те заведа при полковник Роудс. Съгласна ли си?

— Той не може да ми помогне.

— Може би може. Той иска, както и всички ние. — Тя, изглежда, се замисли над думите му. — Хайде, нека те заведа при…

— ЕТО Я! — извика някой така, че подносите в ръцете на преподобния Дженингс подскочиха. Кметът Брет се бе изправил по средата на пътеката, а жена му стоеше зад него и го сбутваше да действа. Пръстът на Брет сочеше Дофин. — Ето я! Вижте я всички! — крещеше той. — Ето го нещото от космоса.

Двойката пред Дофин се отдръпна. Едно от малките момченца скочи от пейката и избяга, а онова, което я беше наблюдавало, само се ухили. Другите хора започнаха да стават, за да я видят по-добре. Вече никой не се молеше.

Дженингс се изправи.

— Успокой се, Джон! Не вдигай врява!

— Врява! Глупости! Ето я! Това е чудовището. — Той отстъпи една крачка и се блъсна в Дорис. Устата му беше във формата на буквата „О“ от ужас. — Мили Боже! В ЦЪРКВАТА!

— Не искаме да занимаваме всички — каза Дженингс, стараейки се гласът му да звучи успокоително. — Никой не бива да се притеснява.

— Заради НЕЯ сме на това дередже — изрева Брет. Жена му кимна в знак на съгласие. — Полковник Роудс каза, че това нещо е влязло в тялото на Стиви Хамънд и вижте го как си седи. Един Господ знае какви способности има!

Дофин местеше поглед от лице на лице и виждаше ужаса в очите им. Изправи се, а жената пред нея дръпна ухиленото момченце и отстъпи.

— Изкарайте я оттук! — продължи кметът. — Тя няма никакво право да бъде в Божия дом!

— Млъкни, Джон! — заповяда Дженингс. Хората вече се отправяха към вратата и излизаха колкото можеха по-бързо. — Тъкмо щях да я водя при полковник Роудс. Сега защо просто не седнеш и не спреш…

Подът потрепера. Дофин забеляза, че пръчиците светлини трепнаха. Един от металните стативи се обърна и горящите пръчици се търкулнаха по тъмночервения килим.

— Какво беше това? — изкрещя Дон Рингуълд. Зад очилата с телена рамка големите му като на бухал очи изглеждаха направо огромни.

Последва силно пращене. Циментът се пука — помисли Дженингс. През подметките си усети как подът трепери под краката му. Ани Гибсън изпищя. Двамата със съпруга й хукнаха към вратата, дърпайки двете си момчета. От другата страна на пътеката госпожа Еверет ломотеше нещо, вдигнала и двете си ръце към кръста. Дженингс погледна Дофин и видя как страхът се промъкна отново в очите й, но после изчезна. Отстъпи пред такъв силен гняв, какъвто той никога досега не бе виждал. Пръстите на Дофин стиснаха пейката пред нея. Чу я да казва:

— Това е Стингър.

Подът по продължение на пътеката се изду като пришка, която всеки момент щеше да се спука. Брет се олюля назад и удари Дорис с лакът в челюстта. Тя се просна на пода и не стана. Някой изпищя от другата страна на храма. Камъни и се триеха един в друг, гредите скърцаха, а редиците пейки се катурнаха последователно, сякаш беше минала голяма вълна. Дженингс имаше чувството, че под пода на храма се движи нещо огромно, което беше стигнало повърхността и вече щеше да я пръсне. Нагоре по стените плъзнаха пукнатини. Фигурата на Исус на кръста се откъсна и падна с трясък върху олтара сред облаци прах и мазилка.