Стингър - Страница 87

— Заведи ме в къщата на Крийч.

30. Пирони в ковчега

След катастрофата на хеликоптера над Пъкъл се възцари тишина. Хората, които обикаляха по улиците, говореха за пирамидата и се питаха дали не е настъпил краят на света, се прибраха по домовете си, заключиха врати и прозорци и се притаиха във виолетовооцветения мрак. Други предпочетоха безопасността на Баптистката църква, където Хейл Дженингс и неколцина доброволци раздаваха сандвичи и студено кафе на светлината на свещите от олтара. Ренегатите бяха привлечени от светлините на своята Крепост на края на улица „Травис“. Боби Клей Клемънс раздаваше марихуана, но всички искаха най-вече да поседят и поговорят, да изпият някоя бира и обменят мисли относно произхода на пирамидата и работата й тук. В „Дамгосващо желязо“ дежуряха Сю Мълинакс и Сесил Торсби и правеха сандвичи от студено месо за някои от редовните си посетители, дошли от страх да останат сами в тъмното.

В клиниката Том Хамънд държеше фенерче над операционната маса, докато Ърли Макнийл и Джеси работеха върху разкъсаната ръка на някакъв испанец на име Руиз, ранен край реката няколко минути след падането на пирамидата. Ръката висеше на няколко червени мускулни влакна и на Ърли му беше ясно, че трябва да я отреже. Посегна към костния трион и каза зад хирургическата маска:

— Да видим дали още ме бива, деца.

Отвъд реката пожарникарите вече се бяха отказали. Развалините в гробището за коли на Кейд все още пушеха. В купчините отпадъци огньовете все още отваряха алените си очи. Мак Кейд псуваше и заплашваше, но без налягане на водата маркучите бяха само отпуснат брезент и никой от пожарникарите не искаше да се приближава до пирамидата повече от обичайното. Прибраха оборудването в пожарната кола и оставиха Кейд да беснее безсилен край мерцедеса си, подкрепян от яростния лай на двата добермана.

Въздухът беше напоен с дим, който беше надвиснал ниско над Змийска река и се стелеше като сива мъгла по улиците. Луната и звездите отгоре бяха изцяло скрити. Но времето продължаваше своя ход и стрелките на часовниците пълзяха бавно към полунощ.

Госпожа Сантос напусна клиниката. Доктор Макнийл й беше поръчал да намери доброволци-кръводарители. Вниманието й беше привлечено от големия жълт кадилак, паркиран на улица „Селесте“. Зад волана седеше побеляла жена втренчена в пирамидата като хипнотизирана. Госпожа Сантос приближи колата, защото знаеше на кого принадлежи и почука на прозореца и когато Селесте Престън свали стъклото, отвътре я лъхна прохладата от климатика.

— Нуждаем се от кръв в клиниката — безизразно каза госпожа Сантос. — Доктор Макнийл каза да не се връщам, докато не намеря шестима доброволци. Ще ни помогнете ли?

Селесте се поколеба. Съзнанието й все още беше заето от онова в двора на Мак Кейд, с небесната решетка и със съществото, което беше видяла да се разбива в сградата на банката. След като се раздели с Ванс, беше тръгнала да се прибира, но нещо я накара да намали, да завие надясно по „Кръгова“ и да покара през остатъците от мечтата на Уинт. Уинт вече се е обърнал в гроба си на Джошуа Хил, помисли си тя. Не стига, че Пъкъл умираше, скимтейки, като стотици други използвани докрай тексаски градчета. Не, Господ трябваше да забие още няколко пирона в ковчега му. А може би беше работа на Дявола? Въздухът наистина миришеше дяволски лошо.

— Какво? — неразбиращо попита тя медицинската сестра.

— Страшно се нуждаем от кръв. Каква е вашата кръв?

— Червена — отвърна Селесте. — Откъде, по дяволите, да знам?

— Бихте ли ни позволили да вземем около половинка?

Селесте изсумтя. В очите й се бе върнал стоманеният блясък.

— Половинка, литър или два… защо ви е? Кръвта ми и без това доста се е разредила вече.

— Достатъчно гъста е — каза госпожа Сантос и зачака.

— Добре — каза накрая Селесте. — И без това няма какво друго да правя. — Отвори вратата и излезе. — Ще боли ли?

— Само едно ужилване. После ще си починете и ще получите чиния сладолед. — Ако не се е стопил във фризера, помисли си тя. — Идете и кажете на госпожа Мърдок в приемната, че искате да дадете кръв. — Госпожа Сантос се изненада от себе си — една жителка на Бордъртаун да дава нареждания ма Селесте Престън. — Искам да кажа…

— Добре, няма значение. — Селесте изгледа продължително пирамидата и тръгна към клиниката.

Госпожа Сантос продължи в обратна посока.

В къщата на Сардж Денисън срещу Баптистката църква, където преподобният Дженингс провеждаше молитва, Дофин стоеше до стола, в който се беше проснал Сардж.

Това е наистина любопитно — мислеше си Дофин. Съществото поемаше безвкусната материя, наречена свинско с боб, от кръгъл метален съд посредством четиризъб инструмент, когато изведнъж произведе експлозивен шум в дъното на стомаха си, отпусна глава назад и затвори очи. „Ще си почина няколко минути — беше й казало то. — Не съм онова, което бях. Ти прави компания на Скутър, чуваш ли?“ И не след дълго от полуотворената уста на съществото започна да излиза някакъв бръмчащ звук, сякаш вътре беше мушната някаква машинка. Дофин се приближи и надникна, но не успя да види нищо друго освен странните костни уреди, наречени зъби. Това беше още една загадка.

Стомахът й тежеше. Съдът със свинско и боб, което Сардж беше отворил и предоставил на нея, беше празен и лежеше на масата до инструмента, който беше използвала. Храненето в този свят беше едно непрестанно насилие срещу разум, зрение и най-вече воля. Беше изненадана, че тези същества могат да тъпчат такъв лигав фураж в системите си. До стола на Сардж лежеше дълъг жълт плик от твърд лъскав материал, а на плика беше написана загадъчната дума „Пържени резенки“. Сардж беше споделил хрускавите хранителни заврънкулки с нея и за Дофин те бяха донякъде приятни, но сега вътрешността на устата й пресъхваше. Изглежда, винаги имаше по нещо, което да те безпокои на този свят. Може би безпокойството беше от първостепенно значение за мотивация при този биологичен вид.