Стингър - Страница 86

Изпълзяха навън. Видя четири фигури да тичат към тях и изкрещя:

— Не приближавай!

Те се подчиниха. Роудс и Гънистън се довлякоха на безопасно място. Около осем секунди по-късно опашната част на хеликоптера експлодира. Парче метал, голямо колкото тиган, проби витрината на „Елегантният долар“.

Три секунди след първата експлозия хеликоптерът хвръкна в огнена вихрушка и нови кълба черен дим започнаха да се присъединяват към облаците под купола на решетката.

Гънистън падна на тротоара пред „Книжният замък“ и се сви на кълбо. Целият се тресеше. Роудс остана прав да наблюдава как гори хеликоптерът. Смъртта на Тагарт му се струваше нереална, нещо, което се бе случило твърде бързо, за да го проумее. Погледна банката. Лъскавата слуз на водното конче се стичаше по тухлите. Когато се обърна към черната пирамида, видя, че отворът отново се бе запечатал.

— Ти, копеле — прошепна той и си помисли, че някой вътре в пирамидата — същество или същества — може би си казваше същото за него на своя чуждопланетен език.

— Видях го! — дърдореше право в лицето на полковника някакъв жилест старец с побеляла коса и златен зъб. — Видях го да излита оттам, да, сър!

Обемиста жена в работен гащеризон побутваше Гънистън в ребрата с върха на обувката си за тенис.

— Мъртъв ли е? — попита тя. Гънистън изведнъж се изправи и жената отскочи пъргаво назад.

Прииждаха и други хора, привлечени от горящия хеликоптер. Роудс прокара ръка през косата си. После се озова седнал, подпрял гръб на грубата каменна стена на „Книжният замък“, без да си спомня как е подгънал колене. Усещаше миризмата на кръвта на Тагарт по себе си, но имаше и друга миризма — на някаква киселина. Тя го върна назад в младостта му, сред зелените хълмове на Южна Дакота, където през един слънчев следобед ловеше скакалци. Спомни си острата миризма на тютюневокафявата течност, която скакалците пръскаха върху ръцете му. Нарече я скакалецова пикня. Е, сега беше покрит целият с нея и самата мисъл предизвика мрачна усмивка, която бързо изчезна, щом си спомни как бе разкъсано тялото на Тагарт.

— С твоята птица е свършено — мъдро отбеляза старият глупак. Нова вълна пламъци се издигна от обгорялата машина.

— Оставете ги на мира, по дяволите! Отдръпнете се, веднага! — Ед Ванс си проправяше път през тълпата зяпачи. Беше изприпкал от улица „Селесте“ и дори това късо разстояние го бе накарало да се задъха и почервенее. Като видя облените в кръв Роудс и Гънистън, спря като закован. — Велики боже! — Огледа се за двама здрави мъже. — Ханк! Ти и Били елате да ми помогнете да ги отнесем до клиниката!

— Добре сме — каза Роудс. — Само малко сме нарязани, това е всичко. — Видя малки късчета стъкло да блестят, забити по ръцете му, и си представи дългата манипулация по ваденето им с пинсета. Имаше дълбока рана на брадичката и още една на челото, която наистина го болеше, но щеше да се наложи да почакат. — Пилотът ни не оцеля. — Обърна се към Гънистън: — Добре ли си?

— Да, струва ми се.

Гъни беше предпазен от повечето стъклени късове, защото седеше отзад, но беше порязан на няколко места по ръцете и един отломък, дълъг около пет сантиметра, се бе забил в лявото му рамо. Той го хвана, издърпа го и го хвърли настрана.

Роудс се опита да стане, но краката му изневериха. Едни по-млад мъж му помогна да се изправи.

— Вече съм стар за тези работи — каза Роудс.

— Да, и остарявам с всяка проклета минута! — Ванс беше наблюдавал въздушния двубой и беше сигурен, че хеликоптерът ще се разбие или в къщите на Пъкъл, или в Първа тексаска банка. Погледна към мястото, където се беше забило летящото чудовище. Видя лигавата течност да се стича надолу и си спомни как съществото в кожата на Додж Крийч бе погледнало през прозореца с думите „Не ми харесва това нещо.“ — Слушайте, полковник. Трябва да поговорим. Още сега.

Роудс внимателно раздвижваше схванатите си ръце.

— Надявам се да проявите разбиране и да оставим разговора за по-късно.

— Не, сър. Веднага.

В гласа на шерифа се долавяше тревога, която не убягна от вниманието му.

— Какво има?

— По-добре да повървим надолу по улицата. — Ванс му махна да го последва и Роудс закуцука вдървено след него по Коубър Роуд.

От хеликоптера все още изригваха черен дим и огнени езици. Помисли си, че усеща мириса на горящото тяло на Тагарт. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува тълпата, Ванс каза:

— Мисля, че ми се случи нещо, което наричат близък контакт. Преди около двайсет минути срещнах някого, който приличаше на Додж Крийч… само че не съвсем, и съм сигурен, че не беше той.

Роудс го изслуша, без да го прекъсва, като същевременно се опитваше да се отърси от шока, в който непрекъснато изпадаше при спомена за посивялата ръка и обезобразеното тяло. Сега живите имаха значение и ако онова нещо в черната пирамида можеше да прокопава тунели под реката и къщите на Пъкъл, значи можеше да се появи където си поиска. Каквото и да беше то, явно беше решило да превърне това парче тексаска пустош в бойно поле.

— Какво, по дяволите, ще правим? — попита Ванс накрая.

— Със сигурност не можем да избягаме — каза тихо Роудс. — Няма къде. — Спомни си думите на Дофин „АЗ ЖЕ-ЛАЯ ДА НА-ПУСНА“ и какъв панически ужас я бе обзел, щом разбра, че нямат междузвездни кораби. Беше ги умолявала да я отведат. Сигурно е знаела, че другият космически кораб е по петите й. Но по каква причина? И кой — или какво беше онова, което Дофин наричаше Стингър?

Докосна брадичката си и погледна кръвта по пръстите си. Бежовата му фланелена риза бе напоена с кръв — предимно с тази на Тагарт. Чувстваше се добре, може би само малко замаян. Но нищо, налагаше се да действа, а почивката и шевовете щяха да почакат. Обърна се към Ванс: