Стингър - Страница 85

— Не. А ти, Гъни?

Гънистън не можеше да продума. Едва измънка:

— Не, сър.

Тагарт трябваше да намали скоростта, преди горивото да свърши. Спидометърът трептеше на шейсет.

— Влачи се като трактор — каза той. — Сигурно отдолу му висят червата. Проклетото копеле изчезна така бързо, сякаш ние стоим на едно място. — През пролуките в кабината нахлуваше въздух, лостът за управление започна да отказва, а под тях се издигаше гореща пара. — Трябва да го приземя! — реши Тагарт. — Трябва да кацнем по корем, полковник!

Бяха стигнали почти над Пъкъл.

— Първо избегни града! — каза Роудс. — Плъзни го на другата стра…

— БОЖИЧКО! — изпищя Тагарт.

Водното конче се спускаше право надолу, почти върху тях и за миг той си помисли, че вижда изкривения си образ — някакъв извънземен образ — отразен в многофасетното стъкло. Наклони хеликоптера на дясната му страна, опитвайки се да се измъкне, но онова беше твърде близо и размахваше опашка към тях. Пое си дълбоко въздух.

Опашката разби стъклото и хиляди стъкълца изпълниха кабината като жилещи стършели. Някои се забиха в страни те и челото на Роудс, но понеже вдигна ръце, запази очите си. И видя какво стана с Тагарт.

Шиповете на края на опашката се забиха в гърдите му. Главата, лявата му ръка и по-голяма част от гръдния му кош изчезнаха сред фонтан от кръв, искри от метал и хвърчащо стъкло. Опашката продължи да реже кабината като отварачка за консерви и Гънистън видя стегнатите черни мускули и топката с шипове да профучават край него със скоростта на товарен влак, преди да разкъсат другата страна на хеликоптера и да излязат навън. Той изпадна в истеричен смях. Лицето му беше обляно в кръвта на Тагарт.

Невъзвратимо повреден, хеликоптерът започна да се люшка и пада. Направи един широк и бърз кръг и през счупеното стъкло Роудс, замаян, наблюдаваше как северната страна на банката се приближава светкавично.

Не можеше да мръдне, не можеше да мисли. Всичко беше оплискано с кръв. На пилотското място имаше някаква купчина, която нямаше работа там, но една посивяла ръка, която би трябвало да принадлежи на някого, продължаваше да стиска лоста за управление. По цялото командно табло светеха червени контролни лампички и бръмчаха алармени инсталации. Покривите на Пъкъл се приближаваха бързо и Роудс имаше зловещото чувство, че стои неподвижно, докато светът около него извършваше ужасяващи движения. Сградата на банката изправи застрашително ръст. Ще се разбием — спокойно си каза той. Чу смях и неговата абсурдност сред цялото това клане намести раздрънканите чаркове в мозъка му. Само след секунди щяха да се разбият върху сградата на банката.

Роудс посегна към лоста за управление, но посивялата ръка беше сключила пръсти и мускулите се бяха стегнали. Лостът беше неподвижен. Изведнъж съзря лоста на втория пилот пред седалката си. Отдясно имаше и лост за ускорение. Дръпна го. Не последва реакция от страна на перките. Всичко е извън строя — помисли си. Не, не… щифтът за прехвърляне.

Пресегна се през трупа на Тагарт и удари щифта за прехвърляне на управлението върху командното табло. Контролните лампи светнаха от неговата страна. Не беше карал хеликоптер повече от две години, но нямаше време за опреснителен курс. Плъзна крака върху педалите за задния винт, наклони лоста за управление с лявата ръка, а в същото време отне газта с дясната. Сградата се издигаше пред него като планина. Макар хеликоптерът да се справяше с острия завой, Роудс знаеше, че пак няма да има достатъчно място.

— Дръж се! — извика на Гъни.

При завъртането си хеликоптерът разби с опашката си един от малкото останали прозорци на втория етаж и направи бюрото вътре на трески. Горните перки застъргаха в тухли. Последва фонтан от искри. Когато задната перка се тресна в стената, някакви тръби със смазочни масла се скъсаха и течността се възпламени. Хеликоптерът продължаваше завоя — неуправляем и подскачащ като подивял мустанг.

Роудс видя водното конче да се спуска светкавично към тях, с плътно прибрани до тялото криле. Бодливата му опашка плющеше отзад. Той изви лоста за ускорение на пълна мощност — хеликоптерът се разтърси силно, увиснал в очакване да бъде сплескан върху сградата.

Чу се шум като от силно всмукване на въздух, машината падна с още пет метра и се килна напред.

Водното конче профуча над главата на Роудс и се заби в сградата на банката. Сплеска се като насекомо върху палка за мухи. Чу се звук от плискане, а по тухлите се разхвърчаха черни парчета. Роудс се озова сред вихрушка от кехлибарена течност, хеликоптерът припукваше под чуждоземния дъжд, а Коубър Роуд се надигна да ги приеме.

Машината падна по корем на паважа, отскочи и отново се трясна, а след това се плъзна по Коубър Роуд, мина покрай Престън парк, блъсна се в паркиран кафяв пикап и продължи още двайсетина метра. Двигателят беше замлъкнал, но пречупените перки продължиха да се въртят и спряха точно пред витрината на „Елегантният долар“, където надпис с червени букви гласеше: „Приключено с продажбите“.

— Добре — чу се да казва Роудс само за да се увери, че все още е жив. Не можеше да мисли за нищо друго, затова отново каза: — Добре.

Долови миризмата на горящ бензин и чу пращенето на пламъците в опашката. Резервоарът с горивото се беше пробил. Трябваше да се махнат веднага. Извърна се да се увери, че Гънистън е добре. Младежът беше напръскан с кръв и кехлибарена течност, очите му бяха широко отворени и вече не се смееше. Роудс каза:

— Да вървим! — И разкопча предпазния му колан. Гъни не реагира. Роудс го хвана за ръката и го разтърси силно. — Да вървим!