Стингър - Страница 84

— Двойник — каза Роудс.

Тагарт се концентрираше върху лоста за управление в дясната ръка и лоста за ускорение в лявата. Искаше да отстъпи назад, без да се блъсне в банката или в решетката. Пред кабината се вихреше дим. „Водното конче“ висеше на едно място, но бавно се изви под ъгъл, сякаш следеше с многофасетното си око движенията на земното творение. Гънистън попита:

— Какво?

— Двойник — повтори Роудс по-високо. — Огледален образ. Поне… може би така изглеждаме на едно извънземно. — Дойде му нещо друго на ум. — Боже мой… там вътре трябва да има цяла фабрика. — Но машина ли беше това или жив организъм? Несъмнено беше двойник на техния хеликоптер, но начинът, по който работеха тези крила и мускули, навеждаше на мисълта, че би могло да бъде и живо същество или още по-странно — комбинация между машина и живо същество. Каквото и да беше, гледката държеше Роудс в плен на това ужасяващо чудо.

Трансът му бе прекъснат внезапно, когато водното конче се спусна напред, съвсем безшумно и с убийствена грация.

— Давай! — извика Роудс, но Тагарт вече бе дръпнал лоста за ускорение така, че двигателят изсвистя. Хеликоптерът се стрелна назад и нагоре и за щастие мина на около два метра от надвисналия корниз на покрива на банката. Лицето на Гънистън беше побеляло от ужас, а ръцете му стискаха облегалките на стола. Беше като котка в увеселително влакче. Водното конче направи бърза поправка в курса, изви нагоре и се спусна след тях.

Хеликоптерът се издигаше сред облаци от дим и прах. Тагарт пилотираше слепешката. Отпусна малко лоста за ускорение и завъртя машината в малък кръг. Двигателят съскаше сред мръсния въздух. Докато Тагарт правеше втори кръг Гънистън изкрещя:

— На щирборда!

Водното конче се спусна през мрака от дясната им страна, завъртя се буйно по подобие на тяхната маневра и опашката с шиповете се озова пред тях. Тагарт дръпна хеликоптера наляво. Машината се килна, а опашката на водното конче проблесна толкова близо, че Роудс и Гънистън можаха да видят острите като бръсначи ръбове на шиповете. После облаците го скриха, а хеликоптерът започна да се снишава. Роудс разбра, че няколко удара от тази проклета опашка можеха да направят машината им на салата. Не искаше дори да си помисли какво можеше да стане с плътта. Тагарт остави хеликоптера да пада отвесно, докато му се доповръща. Излязоха от облаците и като изравни, видя къщите на Бордъртаун на около двайсет метра под тях, хората по улиците и светлината на свещите в прозорците. Направи още един рязък завой, набра скорост над автоработилницата на Мак Кейд и ето го водното конче — появява се от облаците, набира скорост и се носи като стрела към тях.

— Към пустинята! — нареди Роудс.

Тагарт кимна и дръпна лоста за ускорение. Лицето му блестеше от пот. Веднага щом хеликоптерът набра скорост, водното конче смени посоката и направи такава маневра, че застана на пътя им.

— По дяволите! — каза Тагарт и смени курса. Водното конче ги последва. — Копелето си играе с нас!

— Свали ни на земята — молеше Гънистън. — Исусе Христе, свали ни долу!

Водното конче пикира, после се издигна с ужасяваща скорост и се озова под корема на хеликоптера. Тагарт имаше време само да изправи машината на опашната перка и да се моли.

В следващата секунда последва удар. Дъхът им секна, загубиха ума и дума. Чу се свистене на разпран метал, по-високо и от писъка на Гънистън. Всичко в кабината, което не беше закрепено за пода — бордовият дневник, моливи, допълнителни шлемове, летателни якета — се разхвърча около главите им като ято прилепи. Стъклото на кабината се разтърси като разноцветен юрган, но беше армирано с метална нишка и не се пръсна в лицата им. Действайки инстинктивно, Тагарт отново дръпна машината наляво. Водното конче се изстреля нагоре и започна да се върти в смъртоносен пирует. Парчета от металната обвивка на хеликоптера падаха от опашката му като миниатюрни комети.

Червената лампичка за повреда в механизма на кацането започна да мига върху командното табло и Роудс разбра, че спирачките са или нарязани, или откъснати.

— Отряза ни спирачките! — извика Тагарт. Гласът му издаваше обзелата го паника. — Копелето ни отряза.

— Ето го, идва! — Гънистън го беше видял през здравото стъкло от своята страна. — Под прав ъгъл! — изкрещя.

Тагарт усети, че перките реагираха на лоста за ускорение и машината се завъртя, щом натисна педалите за опашния винт. Хеликоптерът спря да се люлее и той даде газ и се насочи право към пустинята от източната страна на Пъкъл.

— Приближава! — предупреди Гънистън, осмелил се да погледне през задното наблюдателно прозорче.

Роудс видя, че светна предупредителната лампичка за привършване на горивото. Спидометърът сочеше сто и двайсет — осветената във виолетово пустиня проблясваше на трийсетина метра под тях, а отпред се виждаше източната граница на решетката. Гънистън едва сподави ужаса си, като видя, че водното конче ги настигна и застана успоредно отдясно, на седем-осем метра разстояние. Триъгълните му крила трептяха толкава бързо, че отдалеч изглеждаха като облак без определени контури. То се задържа само за няколко секунди, после се спусна напред и бързо набра такава височина, че изчезна в мъглата под върха на решетката.

Тагарт не можеше вече да го види през счупеното стъкло. Пришпори хеликоптера в спираловиден завой, от който Роудс и Гънистън потънаха отново в седалките, и се спусна пет-шест метра по-ниско, бързайки обратно в посока към Пъкъл.

— Къде е? Къде отиде копелето? — избърбори той. — Виждате ли го, полковник?