Стингър - Страница 83

— Да-а-а, ти си корава кратуна, нали? Ризата ти обаче е за боклука. Предполагам, че старият Мендоза ще вдигне олелия, а?

— Не, господин Мендоза няма да го направи.

Кърт реши да се направи, че не е чул това „господин“. Какъв беше смисълът? Учудваше се обаче, че Коди все още можеше да говори за тази потна гърбина с уважение, след като точно мексиканец го беше подредил така. Е, Коди имаше да научи още много неща за мексиканците.

— Намерих една вратовръзка. Видя ли я?

— Да. Изглежда ужасно.

Първото желание на Кърт беше да изръмжи и да го прасне отзад по черепа, но предположи, че момчето беше изтърпяло достатъчно за днес. Забележката на Коди го накара да се усмихне едва забележимо.

— Сигурно — призна той. — Никога не съм казвал, че имам добър вкус, не е ли така? — Коди го погледна, а Кърт извърна глава, за да прикрие усмивката си. Реши, че няма да е добре да я забележи. Време беше да иде да си вземе бутилка „Кентъки Джент“. Петте долара направо го пареха в джоба. Надяваше се, че Клубът на Боб Уайър беше все още отворен. Ако ли не, щеше сам да отвори вратата с ритници…

Мислите му бяха прекъснати от нисък тътен, от който костите му започнаха да пулсират като болни зъби. Кърт спря насред крачка. Коди го последва, защото и той беше чул и почувствал вибрациите. Шумът продължаваше. Напомняше търкане на два тежки воденични камъка.

— Чу ли? — попита Кърт. — Какво е това?

Шумът прекоси Пъкъл и отново разлая кучетата.

Коди погледна към пирамидата и я посочи:

— Натам!

Тънка отвесна пукнатина, през която се процеждаше мътна виолетова светлина, се беше появила на десетина метра под върха й. Стърженето не спираше, а пукнатината ставаше все по-широка.

В клиниката Джеси също чу шума и отиде до прозореца. Рик Джурадо излезе от къщата си и застана заедно с Миранда на предната веранда. Мак Кейд стоеше до мерцедеса си на Трета улица и наблюдаваше безплодните опити на доброволците-пожарникари да предизвикат налягане в маркуча. Първата му мисъл, като чу тътена, беше, че се отваря някакво огромно подземие. Тифус и Тетанус обикаляха в кръг и джавкаха.

Някои хора надничаха от прозорците си, а седемдесетте и осем души, които се бяха събрали в Католическата църква, излязоха на стълбите отпред да видят какво става. Шериф Ванс, който само преди няколко минути се бе върнал от къщата на Додж Крийч, изскочи от канцеларията си на улици „Селесте“, докато Дани седеше вътре и трепереше.

Отвесната цепнатина беше дълга около пет метра и се отваряше като циклопско око. Капитан Тагарт спусна хеликоптера покрай нея. Роудс, който заемаше мястото на втория пилот, и Гънистън, който седеше на наблюдателското място точно зад него, се залепиха за облегалките си, принудени от силите на земното притегляне. Видяха, че люспите, наподобяващи кожа на влечуго, се плъзгаха настрани от отвора, а светлината, която нахлуваше навън, приличаше по-скоро на яркоосветена мъгла, отколкото на земна светлина. Краищата на отвора изглеждаха влажни, поръбени със сиво като болни венци.

— Стой настрана от решетката — предупреди Роудс, защото Тагарт отново издигаше хеликоптера, но знаеше, че и той беше наясно какви ще бъдат последствията от такава грешка. Стържещият тътен продължаваше. Плочите се откачаха и отместваха една от друга. Отворът вече беше широк около дванайсет метра. Тагарт изравни хеликоптера с него и използва двата контролни лоста, за да застане под такъв ъгъл, че машината да зависне. По краищата и ръбовете на отвора се процеждаше някаква течност и се оттичаше по плочите надолу. Роудс се наведе напред, доколкото му позволяваше предпазният колан. Не виждаше нищо освен мрак. Все едно да се опитваш да гледаш през тиня.

— Искате ли да се приближа? — попита Тагарт.

— За бога, не! — изкрещя Гънистън, стиснал здраво облегалките.

— Остани в тази позиция — каза Роудс.

Още няколко плочи се отместиха и след това шумът внезапно спря. От отвора се стелеше мъгла. Лопатите на подемния винт я разкъсваха. Тагарт провери уредите — горивото намаляваше. Бяха проследили решетката от изток на запад и от север на юг и откриха, че се простира на повече от десет километра във всички посоки. Най-високата й точка беше на около сто и осемдесет метра точно над върха на пирамидата. Оттам се спускаше полегато и пробождаше земята в кръг. Под хеликоптера се виждаха затихващите пожари сред остатъците в двора на Мак Кейд. Машината потреперваше от горещите талази, които се издигаха нагоре.

— Това нещо сякаш има кожа — каза Гънистън, гледайки с отвращение хлъзгавите абаносови плочи.

Роудс наблюдаваше отвора. За миг гледката се скри зад облаци черен дим. Когато се разсеяха, видя, че нещо във вътрешността на пирамидата се размърда — една движеща се сянка се приближаваше през мъглата. Не знаеше какво беше това, но осъзна, че бяха твърде близо до пирамидата, за да се чувстват спокойни.

— Отдръпни се! — кратко нареди той.

Тагарт промени наклона на лопатите и започна да спуска хеликоптера наляво.

Докато правеше това, сянката, видяна от Роудс, проби мъглата. Гънистън ахна: „О, боже!“, а Тагарт форсира двигателя и зави с такава скорост, че мъжете отскочиха от седалките. Никога, дори в най-страховитите си кошмари, не беше виждал нещо подобно на това, което се появи от отвора на пирамидата и се понесе във въздуха.

29. Двубоят

От черната пирамида се беше появил хеликоптер, но той не приличаше на никоя създадена на земята машина. Вместо перки, триъгълни метални крила като тези на огромно водно конче пърхаха бързо покрай хлъзгавото черно тяло. Кабината по форма беше точно копие на отделението, в което седяха Тагарт, Роудс и Гънистън, но беше направена от нещо като синьо-зелено матово стъкло, многофасетно като око на насекомо. Най-слисваща от всичко беше опашката. Тя бе накарала Тагарт да даде газ и смени посоката така бързо. Беше направена от черни възлести и преплетени мускули, а на края си имаше кокалеста топка с шипове, подобна на рицарски боздуган. Опашката се мяташе яростно напред-назад и мускулите ту се стягаха, ту се отпускаха.