Стингър - Страница 82

— По-добре кажи на следващия да влиза.

— Окей. — Коди се откъсна от прозореца. На вратата се поспря. — Чуйте… мислете каквото искате, но съжалявам, че Рентгена пострада.

Тя кимна.

— Аз също, но ще се оправи. Май ще излезе по-жилав, отколкото съм го смятала. — Въздържа се да му благодари, задето е помогнал на сина й, защото подробностите още не бяха изяснени. Струваше й се, че Коди и Рик Джурадо бяха подстрекателите на боя между бандите, а той би могъл да свърши и с убийството на някое момче. — Вероятно ще ти потрябва нещо против главоболие — каза Джеси. — Ако помолиш госпожа Сантос от приемната, ще ти даде малко аспирин.

— Добре, благодаря. Ей, може би ще ми остане една малка релсичка за спомен от тази нощ, а?

— Може би — съгласи се тя, макар да знаеше, че белегът едва ли щеше да се забелязва. — Има ли някой, който да те отведе у дома?

— Мога да вървя. И без това трябва да си взема мотора. Благодаря за бродерията.

— Опитай да не се забъркваш в неприятности, а?

Канеше се да й отвърне нещо духовито, но видя, че тя говори искрено и изостави надутата си поза.

— Ще опитам.

Като излезе в осветения от аварийни лампи коридор, Коди каза на следващото момче, което чакаше на пейката, да влиза. Беше от кроталите. Очите му бяха подути, а долната му устна изглеждаше така, сякаш беше имала работа в мелачка за месо. Тръгна по коридора. От двете му страни имаше стаи. От една от тях се чуха стенанията на агонизиращ мъж. Миришеше на изгоряло месо. Хората се бутаха и хвърляха дълги сенки на слабата светлина. Някаква испанка, чиято рокля беше изцапана отпред с кръв, изприпка край него. Мъж с патерици и с огромна превръзка на лицето стоеше на входа, гледаше безизразно и мънкаше нещо. Коди видя доктор Макнийл, който идваше насам, подхванал някаква жена с прашна сива коса, в която висяха розови ролки. Беше облечена в син пеньоар, лицето й беше мъртвешки бледо, а очите — разширени така, сякаш си бе мушнала пръста в електрическия контакт. Макнийл я въведе в стаята отляво и Коди, без да иска, забеляза кървавите стъпки по килима.

Коридорът на страданията свърши и Коди се озова пред бюрото в приемната. Попита кръглоликата госпожа Сантос за аспирин. Тя му даде няколко таблетки в малко пластмасово шишенце, увери се, че е записала името и адреса му в журнала и му каза, че може да си върви. Чакалнята също бе пълна с хора, повечето от тях жители на Бордъртаун, стреснати от ударната вълна или чакащи да разберат нещо за ранените си роднини.

Когато прекосяваше чакалнята, баща му се изправи от един стол в ъгъла и каза:

— Момче! Почакай за минута.

Той зърна крещящата вратовръзка и едва се сдържа да не се изсмее. Нищо чудно, че старецът не носеше връзки — те подчертаваха жилестия му врат и му придаваха вид на откачен. Коди се беше наситил на болничните миризми и тревожните звуци, затова продължи да крачи навън, без да чака баща си. Мотоциклетът му все още стоеше паркиран пред Игралната зала и смяташе да си го потърси. Баща му извика след него:

— Коди, де отиваш?

Не разбра дали беше забавил крачка или не, но баща му вече го настигаше с дългите си крака. Кърт вървеше на разстояние от него.

— На теб говоря. Не разбираш ли вече английски?

— Просто се махай. — Гласът на Коди беше рязък и сдържан. — Остави ме на мира.

— Дойдох да те видя. Чух, че си се замесил в някакъв бой. Боже, изглежда, понатупали са те.

— Не са.

— Тогава външността лъже. — Кърт гледаше хеликоптера, който бавно кръжеше над гробището за коли на Кейд и правеше плахи опити да се приближи до черната пирамида, след което завиваше рязко встрани. — Казвам ти, адът е слязъл в Пъкъл. Това не е ли най-странното копеле, което си виждал досега?

— Така е.

— Сигурно е пълно с призраци. Такова нещо не би трябвало да го има. Знайш ли, без малко да сгазя Джинджър Крийч преди малко. Разхождаше се по улиците по пеньоар. Бог знае какво се е случило с Додж. Какво ли е видяла Джинджър, та е превъртяла?

Жената в синия халат, помисли си Коди. Госпожа Крийч. Разбира се, трябваше да я познае. Но пък никога преди не беше я виждал в този вид.

— Знайш ли к’во? — попита Кърт, след като направиха още няколко крачки. — Аз съм заместник-шериф. Не е ли страхотно? Шериф Ванс каза, че ако доведа Джинджър до клиниката, ще ме направи заместник. Сигурно шъ ми даде и значка. Лъскава сребърна значка.

Хеликоптерът избръмча над главите им и вдигна облак прах от улицата. Отново се насочи към пирамидата. Кърт вдигна очи към небесната решетка. Не знаеше какво представлява, но беше още нещо, което не трябваше да го има. Напомняше му решетки на затвор и по тила му започваха да пълзят първите признаци на клаустрофобия. Без светлини Пъкъл приличаше на призрачен град. Вихрушките от прах и изсъхнали бурени подсилваха чувството на изоставеност и самота. Жаждата на Кърт се усилваше. Помисли си, че точно когато му се гласуваше някаква отговорна работа, Пъкъл взе да се разпада. Погледна Коди, който вървеше до него, и видя колко близо до окото беше ранен. Утре сутрин щеше да се чувства, сякаш е удрял главата си в легирана стомана.

— Добре ли си? — попита Кърт.

— Какво, по дяволите, те интересува? — изпусна се, преди да се усети, Коди.

Кърт изсумтя.

— Ей, не казах, чи мъ интересува. Просто попитах, това е всичко. — Замълча за малко, после опита отново: — Виднъш и мен мъ удариха така. Някакъв мексиканец в един бар. Наистина беше бърз негодникът. Човече, не можех да виждам нормално цяла седмица.

— Нищо ми няма — сърдито каза Коди.