Стингър - Страница 81

Отиде до него и го дръпна за ръкава. Той не реагира. Опита отново, този път по-силно. Очите му се отвориха. Последната искра в мозъка му угасна. Отново се чувстваше цял и студеното боцкане беше изчезнало. Помисли си, че май имаше някакъв ужасен кошмар, но и той също бе свършил.

— Храна — каза тя, — имаш ли храна тук?

— Да. Свинско с боб. В кухнята. — Той сложи ръка на челото си. Целият трепереше и в устата му горчеше. — Ще ти сложа да хапнеш нещо и после ще те заведа у дома. — Опита се да стане. Беше му трудно, но се напъна отново и се изправи на крака. — Боже, как странно се чувствам. Треперя като трепетлика.

Обхвана го ужас. Къде беше Скутър?

Долови някакво движение в ъгъла, зад момиченцето на господин Хамънд. Там, където лежаха сенките.

Скутър изприпка от ъгъла и го погледна в очакване, както правят старите приятели.

— Много си игрив, нали? — попита го Сардж и се усмихна. — Да отворим една кутия свинско с боб за новата ни приятелка, а? — Той вдигна газената лампа и се отправи към кухнята.

Дофин го последва. Мислеше си, че понякога беше по-добре скритите измерения да остават неизследвани.

28. Движещата се сянка

Джеси работеше под светлината на аварийната лампа, закачена на стената. Тя направи последния от шестте шева под дясното око на Коди Локет и стегна конеца. Момчето присви очи само за части от секундата.

— Ако бях кон — провлечено каза той, — досега да съм те ритнал.

— Ако беше кон, досега да съм те застреляла. — Тя отново затегна малко конеца, завърза го и отряза излишъка. После почисти с нов тампон раната. — Е, хайде, това е.

Коди стана от кушетката и отиде пред едно малко овално огледало на стената. В него видя лице с посиняло, подуто и почти затворено ляво око, разцепена долна устна и една около два сантиметра дълга релсичка шевове под дясното око. Ризата му беше съдрана и изцапана с кървави петна — от неговата и на кроталите кръв. Обаче главата му беше престанала да бучи и всичките му зъби си бяха на мястото. Помисли си, че е извадил късмет.

— Можеш да се възхищаваш на себе си някъде другаде — троснато каза Джеси. — Извикай следващия, като излизаш.

В чакалнята имаше още четирима младежи, за които трябваше да се погрижи. Тя отиде до мивката да си измие ръцете. Като завъртя крана, от него едва-едва потече струйка песъчлива вода.

— Добре свършена работа, докторе. Как е Рентгена? Ще се оправи ли?

— Да.

Слава богу, помисли тя. Три от ребрата му бяха лошо натъртени, лявата му ръка беше почти изместена и без малко да прехапе парче от езика си. Другите синини и нарези бяха дребна работа. В момента почиваше в една от стаите надолу по коридора. Някои от другите деца бяха загубили зъби и бяха доста нарязани, но нямаше счупени кости, като изключим Пако Легранде, чийто нос беше разнебитен.

— Можеше да се случи и най-лошото. — Тя подсуши ръцете си със салфетка и усети песъчинки по пръстите си. — Това ли се опитваше да направиш?

— Не. Опитвах се да му помогна. — Той огледа ожулените си кокалчета. — Кроталите започнаха първи. Ренегатите само защитаваха територията си.

— Синът ми не е член на бандата ти.

— Това е клуб — поправи я Коди. — Няма значение, Рентгена живее от тази страна на моста. Това го прави един от нашите.

— Клуб, банда, каквото и да го наричате, то си е чиста гадост. — Джеси смачка хартията и я хвърли в кошчето. — И името на сина ми е Рей, а не Рентген. Кога вие и кроталите ще спрете да разкъсвате този град на парчета?

— Не ренегатите са тези, които правят това! Не сме ги молили да се нахвърлят върху Рентгена и да потрошат Игралната зала. Освен това — той махна към прозореца и черната пирамида — това копеле само за две секунди нанесе повече щети, отколкото ние бихме могли да нанесем дори и за две години.

Джеси не можеше да оспорва този факт. Изсумтя, но вече съзнаваше, че беше се нахвърлила прекалено строго върху момчето. Не знаеше много за Коди Локет — само това, което Том й беше казвал, както и че баща му работи във фурната. Спомни си, че й беше лъхнал на алкохол веднъж, когато отиде да си купи сладки кифлички.

— По дяволите, наистина е голямо.

Коди отиде до прозореца. Гласът му вече не звучеше толкова грубо, по-скоро се долавяше нотка на страхопочитание. В гробището за коли на Мак Кейд все още догаряха няколко пожара, които спираловидно изпращаха искри нагоре към небето. Горе, под върха на виолетовата решетка, имаше огромен облак от дим и прах. Той висеше над Пъкъл и скриваше луната. Коди никога не беше обръщал особено внимание на приказките за НЛО, макар Танка да се кълнеше, че когато бил на девет години, видял в небето да кръжи някакви светлина и така се изплашил, че напълнил гащите. Никой не беше се замислял дали има живот на други планети, защото животът на тази беше достатъчно труден. Всички тези приказки за НЛО и извънземни изглеждаха твърде отвлечени, за да се загрижи човек за тях, но сега… вече беше друга работа.

— Откъде мислите, че е дошло? — тихо попита той.

— Не знам. Някъде много отдалеч, в това съм сигурна.

— Да, и аз смятам така. Но защо дойде в Пъкъл? Искам да кажа… онова, което е вътре, би могло да се приземи където и да е по света. Защо е избрало Пъкъл?

Джеси не отговори. Мислеше за Дофин и къде ли беше момиченцето — не, поправи се тя — съществото сега. Погледна през прозореца към пирамидата и в съзнанието й дойде една-единствена дума: СТИНГЪР. Каквото и да беше то, Дофин се ужасяваше от него, а и самата Джеси не се чувствани особено приятно.