Стингър - Страница 80

Направи първата крачка навън и веднага се обърна и хукна към патрулната кола. Вътре Дани Чафин седеше с посивяло лице, втренчил невиждащ поглед в празното пространство.

27. Скутър донесе пръчката

В една къща на другия край на улица „Бразос“ Дофин слушаше спомените на Сардж.

— Скутър донесе пръчката — шепнеше той, докато тъмните сили си движеха из мозъка му.

Помежду непрекъснатите удари на камбаната в Католическата църква му се счуваха изстрели: бързата пукотевица на карабина, сякаш някой стъпваше върху сухи пръчки. Спомените оживяваха и едната половина от мозъка му започваше да го сърби като заздравяваща рана — иска ти се да разкъсаш превръзката, за да я почешеш.

— Белгия — каза той. Ръцете му мачкаха въздуха, където само преди минута бе стоял Скутър. — Триста деветдесет и трети пехотен полк, Деветдесет и девета пехотна дивизия, сержант Тюли Денисън се явява по ваша заповед, сър! — Очите му бяха влажни, лицето — напрегнато от вътрешно безпокойство. — Окопаваме се, сър! Твърд участък, а? Много твърд. Земята направо е замръзнала. Чули някакъв шум отвъд рида снощи. Там, навътре в гората. Предполагам, че са били камиони. А може би танкове също. Положихме телефонния кабел, да, сър! — Той вдигна брадичка и премигна, сякаш стреснат от присъствието на Дофин. — Коя… коя си ти?

— Твоята нова приятелка — нежно каза тя, застанала на границата между тъмната и осветената част от стаята.

— Тук не е място за малки момиченца. Твърде студено е. Онези облаци носят сняг. Говориш ли английски?

— Да — каза тя, съзнавайки, че той гледа през нея, в онова скрито измерение. — Кой е Скутър?

— Едно старо куче, което се лепна за мен. Щуро същество, но наистина може да тича. Аз хвърлям пръчка, а той като скутер се изстрелва след нея. Хвърлям я отново, а той пак хуква. Не може да стои на едно място. Само кожа и кости беше, намерих го полужив. Ще се погрижа добре за теб, Скутър. Двамата ще си правим чудесна компания. — Той скръсти ръце на гърди и започна да се поклаща. — Нощем си слагах главата на Скутър. Добрата стара възглавница. Поддържаше топло стрелковото гнездо. Само как обичаше да гони пръчки! Хайде, тичай да я донесеш, Скутър! Божичко, как тичаше само!

Дишането на Сардж се бе учестило.

— Лейтенантът каза, че ако има някаква акция, ние няма да я забележим. В никакъв случай. Каза, че ще бъде на север или на юг. Не в нашите позиции. Аз току-що пристигам тук, не съм убил никого все още. И не искам. Скутър, ние ще се снишим ниско. Ще си заровим главите в земята, нали? Ще оставим всичкия този метал да прелита над нас, нали?

Той потръпна и сви колене, втренчен отвъд Дофин. Устата му мърдаше известно време, но не се чу никакъв звук. После прошепна:

— Пощата пристига. Започва артилерийска атака. Някъде далеч. Ще мине над главите ни. Над нашите глави. Трябваше да си изкопая по-дълбоко стрелково гнездо. Сега е твърде късно. Входяща поща. — Той изстена, сякаш беше улучен, и стисна очи. От тях закапаха сълзи. — Нека спре. Нека спре. Моля те, Господи, направи така, че да спре.

Изведнъж отвори очи.

— Ето ги, идват! Готови отдясно, сър! — дрезгаво извика той. — Скутър! Къде е Скутър? Мили боже, къде ми е кучето? ЕТО, ШВАБИТЕ ИДАТ! — Беше се свил на стола и целият трепереше. Слепоочието му пулсираше като неудържим механизъм. — Хвърлят гранати! Наведете глави! О, Боже… о, Господи… помогни на ранените… ръката му хвръкна. Санитар… САНИТАР! — Той стисна с ръце главата си и заби пръсти в плътта. — По мен има кръв. Нечия кръв. Санитар, размърдай се! Настъпват отново! Хвърлят гранати! Наведете глави!

Сардж престана да се мята трескаво. Дъхът му секна.

Дофин чакаше.

— Една падна доста пред нас — прошепна той. — Падна и продължи да пуши. Граната-мелачка. С дървена дръжка. И той се озовава там, точно там. — Сардж се втренчи в една точка на стената — там, където се появяваха сенките от миналото и сред дима от гранати се смесваха и изплуваха призрачни сцени отпреди повече от четирийсет години. — Ето го Скутър. Полудял е, мога да разбера по очите му. Също като мен.

Той бавно изпъна напред ръката си, разперил пръсти.

— НЕ — чу се шепот. — Не. Недей носи пръчката. Недей…

Дъхът излезе със съскане между зъбите му.

— Не съм убивал досега… не ме карай да убивам…

Ръката му се изкриви. Сега стискаше невидим пистолет и пръстът лежеше на спусъка.

— Недей носи пръчката! — Пръстът трепна. — Недей носи пръчката! — Трепна отново. — Недей носи пръчката! — Трети и четвърти път.

Той плачеше тихо, докато пръстът продължаваше да трепка.

— Трябваше да го спра. Трябваше. Щеше да ми донесе пръчката. Щеше да я пусне точно в моето гнездо. Но… аз го убих… преди да избухне гранатата. Знам, че го направих. Видях как очите му угаснаха. И тогава гранатата избухна. Не беше много силен гръм. А после от него нямаше нищо… освен онова, което беше по мен. — Ръката му увисна. — Главата ми. Боли. — Ръката на Сардж бавно се отпусна и невидимото оръжие изчезна.

Очите му отново бяха затворени. Поседя, без да мърда известно време, само гърдите му се повдигаха и сълзите се стичаха по бръчките на лицето му.

Нямаше повече нищо.

Дофин отиде до предната врата и погледна през мрежата към небесната решетка. Опитваше се да събере мислите си, да анализира и категоризира току-що казаното, но не можеше да разбере смисъла му. Долавяше само, че в него имаше болка и загуба, а тези неща й бяха много понятни. Усети, че я обхваща умора, нещо като слабост на мускулите, сухожилията и костите — нещата, които скрепяха тялото на тази дъщеря. Порови се в паметта си и стигна до символа „Х“, а след това, точка по точка, до храна. Тялото на тази дъщеря се нуждаеше от храна. То се изтощаваше и скоро щеше да рухне. Съществото Сардж беше споменало за храна. В паметта й се появиха двумерни образи — групи месо, групи зеленчуци, групи зърнени храни. Всички те изглеждаха отвратително, но сигурно щяха да свършат работа. Следващият проблем беше как да ги локализира. Сигурно бяха наблизо, складирани някъде в кутийката на съществото Сардж.