Стингър - Страница 79

— При… емникът?

— Аз не заеквах. Кой е Приемникът?

— Додж… за какво говориш? Не знам нищо за никакъв Приемник.

Люлеенето спря. Дъхът на Дани секна и той направи крачка назад и без малко да падне в дупката, ако не се бе усетил навреме.

— Може би не знаеш — отвърна мъжът, — а може би знаеш и се опитваш да ме будалкаш, Ед Ванс.

— Не, кълна се! Не знам за какво говориш! — Прозрението го връхлетя като куршум между веждите: Това вече не беше Додж.

Фигурата се изправи. Дрехите й сухо изпращяха. Додж Крийч изглеждаше с няколко сантиметра по-висок, отколкото го помнеше Ванс, а и доста по-широкоплещест. Имаше нещо странно в начина, по който движеше главата си — нещо, подобно на резките движения на кукла на конци, направлявана от невидима ръка. Фигурата тръгна към него със същата странна походка на кукла на конци и Ванс отстъпи назад. Онзи спря, премести поглед към Дани и после отново се извърна към Ванс. Накрая бялото лице със сиви устни се усмихна със стиснати зъби.

— Приемникът — повтори той и светлината се отрази в онова, което вече не бяха зъби, а хиляди гъсто разположени метални игли. — Кой е той?

Ванс не можеше да си поеме въздух.

— Кълна се… не знам…

— Да, сър, може би ти вярвам. — Фигурата в яркото спортно сако бавно потриваше ръце. Ванс видя, че ноктите бяха дълги около три сантиметра и бяха от същия синкав метал като зъбите. Завършваха със зъбци като на трион. — Ти си човек на властта и трябва да ти вярвам, нали? — попита онова в тялото на Додж.

Ванс беше онемял.

Гърбът на Дани се удари в стената и на пода изтрака някаква снимка в рамка, на която Додж получаваше награда на конгреса на застрахователните агенти.

— И така, ще ти повярвам поради липса на доказателства. Виж какво, дошъл съм отдалеч и вече загубих много време и усилия. — Ръцете с металните нокти не спираха да се потъркват и Ванс осъзна, че само едно замахване бе достатъчно, за да му одере лицето така, че черепът му да лъсне. — Мога и сам да намеря Приемника, ако се наложи. — Главата изведнъж се обърна рязко наляво и погледът проследи хеликоптера, кръжащ над пирамидата. — Това нещо не ми харесва. Никак даже. Не искам да лети над моята собственост. — Вниманието му се върна към Ванс и шерифът видя, че очите на Додж бяха безжизнени. Изглеждаха влажни и мъртви, като изкуствени очи, прикрепени върху една ухилена маска. — Но ще ти кажа истината, Ед Ванс: Ако не открия скоро кой е Приемникът, ще се наложи да раздавам правосъдие. МОЕТО правосъдие.

— Кой… какво си ти? — изграчи Ванс.

— Аз съм… — фигурата замълча за миг. — … унищожител. А ти си една голяма и тлъста хлебарка. Ще се навъртам наоколо и искам да ме запомниш. Окей?

Ванс кимна. От носа му висеше капка пот.

— Оке…

Едната от ръцете на Додж се вдигна. Пръстите опипаха лявото око и го извадиха от орбитата му. Нямаше кръв, само струйки слуз. Окото попадна в пълната с игли уста и се пръсна като твърдосварено яйце, щом челюстите се затвориха.

Дани изстена, като се насилваше да не припадне, а Ванс почувства как започва да го обзема лудост.

— Когато ми потрябваш, ще те намеря — каза съществото. — Не се опитвай да се скриеш. Няма да можеш. Разбрано, нали, колега?

— Р-р-разбрано — задавено отвърна Ванс.

— Добра хлебарка.

Фигурата му обърна гръб, направи две големи крачки и скочи в дупката по средата на всекидневната.

След доста продължително падане се чу глухо тупване, после кратко бълбукане. Накрая настъпи тишина.

Дани изпищя. Скочи до ръба на дупката и започна да стреля вътре с изкривено от ужас лице. Замириса на барут. Захвърчаха празни пълнители. Патроните му свършиха, но той трескаво се опитваше да зарежда патронника.

— Спри — каза Ванс или така поне му се стори. — Спри, Дани. СПРИ!

Заместникът му потръпна и го погледна. Пръстът му продължаваше конвулсивно да натиска спусъка. Носът му течеше. Въздухът свистеше в гърдите му.

— Отиде си — каза му Ванс. — Каквото и да беше това… отиде си.

— Видях го, видях, че изглежда като Додж, но не беше, не беше, по никакъв начин не беше До…

Ванс го стисна за яката и здравата го разтърси.

— ЧУЙ МЕ, МОМЧЕ! — изрева той в лицето му. — Не искам да полудяваш като Джинджър Крийч, чуваш ли? — Усети влага в чатала си и разбра, че се бе напикал, но точно в този момент трябваше да се опита да спаси Дани от полудяване. Ако момчето откачеше, той сигурно щеше да бъде следващият. — Чуваш ли ме? — Разтърси го още веднъж и така се опита да разхлаби паяжините на шока и в собствения си мозък.

— Не беше Додж. Не беше — измънка Дани, после си пое шумно въздух: — Да, сър. Чувам ви.

— Отивай в колата. — Момчето мигаше замаяно и продължаваше да гледа втренчено в дупката. — Върви, ти казвам!

Дани тръгна с олюляване.

Ванс насочи ловджийската пушка към дупката. Ръцете му трепереха така силно, че едва ли би улучил вратата на хамбара посред бял ден, камо ли едно извънземно, което ядеше очи и имаше хиляди игли вместо зъби. Защото всъщност беше видял точно това — извънземно, прокопало тунел от пирамидата отвъд реката чак под къщата на Додж Крийч. „МОЯТА СОБСТВЕНОСТ“ — беше казало то. И какви бяха тези глупости за някакъв Приемник, и как така можеше да говори английски с тексаски акцент?

Отстъпи назад от дупката. Нервите му изневеряваха. Около него се носеха облаци прах и барутен дим. Чувстваше се като посмешище, хванато в бетонен капан. Тогава се закле, че ако се измъкне от цялата тази работа невредим, ще свали двайсетина килограма до Коледа.