Стингър - Страница 78

— Не се плаша от… — Тя стисна очи, после отново ги отвори — Не се плаша от…

— Ед, не разбирам от това. Не ставам за заместник-шериф. Не можеш ли да накараш някого другиго да я заведе?

— О, Исусе Христе! — изкрещя Ванс, чиито опънати нерви бяха на ръба на скъсването. Джинджър подскочи и изхленчи, а после се отдръпна от него. — Ето, ще ти платя, за да го направиш. — Той бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. В него имаше само една банкнота от пет долара. — Хайде, вземай я. Размърдай си задника и върви си купи една проклета бутилка в Клуба на Боб Уайър!

Кърт облиза долната си устна. Ръката му се зарови в портфейла и излезе оттам, обогатена с пет долара.

Ванс нежно подхвана Джинджър за ръката и я поведе навън. Тя тръгна покорно, оставяйки кървави следи по пода. От напрегнатия й шепот „Не се плаша… не се плаша…“ го побиваха тръпки. Дани заключи след тях и Кърт поведе лудата към буика си, настани я вътре и подкара към клиниката. Ауспухът на колата се влачеше по паважа и хвърляше искри.

Ванс караше патрулната кола, а Дани стоеше мълчаливо до него и стискаше здраво винтовката. Къщата на Додж Крийч беше с червени шисти на покрива и жълтеникава декоративна мазилка и се намираше близо до ъгъла на „Селесте“ и „Бразос“. Входната врата беше широко отворена. Шерифът и заместникът му видяха слаба светлина от свещи или фенери, но Додж не се мяркаше никъде. Ванс спря колата до тротоара и двамата тръгнаха по настланата с дребен чакъл пътека.

На около два-три метра от вратата краката на Ванс изведнъж изтръпнаха. Беше видял един от чехлите на Джинджър на сухата морава. В стомаха му се надигаше някаква студенина. Вратата му заприлича на зейнала уста, готова да го схруска, щом влезе вътре. Някъде безкрайно отдалеко до него достигаха груби млади гласове, които го дразнеха: „Burro! Магаре! Burro!“

— Шерифе? — Дани беше спрял до вратата. — Добре ли си? — Лицето на Ванс лъщеше от пот на бледата виолетова светлина.

— Да. Отлично. — Той се наведе и разтри коленете си. — Просто стари болки от футбола. Понякога ме връхлитат изведнъж.

— Не знаех, че изобщо си играл футбол.

— Беше много отдавна. — Не само лицето, цялото му тяло беше плувнало в пот. Студена, мазна пот. Кариерата му като шериф беше включвала само разтърваване на биещи се, разследване на пътни злополуки и издирване на изгубени кучета. Никога не му се бе наложило да стреля като служебно лице и от самата мисъл, че трябваше да влезе в тази къща и да види какво беше накарало Джинджър Крийч да полудее, настръхваше, сякаш по гърба му лазеха паяци.

— Искаш ли да вляза аз? — попита Дани.

ДА — без малко да се изтърве. Но знаеше, че трябва той да отиде пръв. Гледаше втренчено вратата и си повтаряше, че трябва да влезе пръв, защото той именно е шериф и освен това има ловджийска пушка, а Дани — само винтовка. Каквото и да беше онова вътре, можеше да направи и него, и всичко останало на решето.

— Не — дрезгаво каза. — Аз съм първи.

Положи неимоверни усилия, за да тръгне отново. Влезе в къщата на Крийч и щом пристъпи прага, веднага се сви. Някаква разхлабена дъска изстена под десния му ботуш.

— Додж! — извика и гласът му секна. — Додж, къде си?

Тръгнаха към светлината. Прекосиха фоайето и влязоха във всекидневната, където два газени фенера хвърляха сенки, а от пода до тавана се стелеха облаци прах.

— Шерифе, погледни това! — Дани я беше видял първи и сочеше към нащърбения под, в който насред стаята зееше дупка. Ванс и Дани се приближиха до ръба и надникнаха надолу в мрака.

Скръц-скръц. Скръц-скръц.

Двамата едновременно вдигнаха глава.

Някаква фигура седеше в люлеещия се стол в далечния край на стаята и бавно се поклащаше напред-назад, назад-напред. На пода до стола лежаха пръснати списания „Нешънъл Джиографикс“.

Скръц-скръц. Скръц-скръц.

— Додж? — прошепна Ванс.

— Здрасти — каза Додж Крийч. Лицето му беше в сянка, но той още носеше жълтото сако на сини карета, тъмносините панталони, перленосивата риза и обувките в два цвята. Червеникавата му коса беше прилизана на темето, а ръцете му лежаха, скръстени в скута.

— Какво… какво става? — попита Ванс. — Джинджър е почти полу…

— Здрасти — каза другият отново, без да престава да се люлее. Лицето му беше безжизненобледо, а очите му блестяха хладно на светлината на двата фенера, които все още висяха на изкривения полилей.

Скръц-скръц — продължаваше да скърца столът.

Гласът му — помисли си Ванс, гласът му е странен. Стържещ — като въздух, преминаващ през басовите тръби на църковен орган. Звучеше като гласа на Додж, но… беше по-различен.

Блесналите очи го наблюдаваха внимателно.

— Ти си човек на властта, нали? — попита го гласът носово.

— Аз съм Ед Ванс. Ти ме познаваш. Хайде, Додж, за какво е всичко това? — Коленете му отново се вдървиха. Нещо не беше наред с устата на Додж.

— Ед Ванс. — Главата на Додж се килна леко на една страна. — Ед Ванс — повтори той, сякаш никога не беше чувал това име и се стараеше да го запомни. — Да, сър, знаех, че ще изпратят човек на властта. А това щеше да си ти, нали?

Ванс погледна към Дани. Момчето стискаше пушката пред гърдите си, готово всеки момент да си плюе на петите. Модулациите в гласа на Додж Крийч, липсата на интонация, провлеченият изговор — всичко си беше същото и все пак се долавяше онзи басов полутон като от църковен орган и някакво хъхрене на храчки в гърлото.

— Нека ти поставя един въпрос, колега — каза фигурата в люлеещия стол. — Кой е Приемникът?