В прегръдката му нямаше никой.
Мозъкът му пращеше. Студена пот се стичаше по лицето му.
— Скутър? — прошепна той. Гласът му секна, лицето му се изкриви. — Скутър? О, Исусе… о, Исусе… недей носи пръчката. — Клепачите му затрептяха. — Недей носи пръчката. НЕДЕЙ НОСИ ПРЪЧКАТА!
Дофин застана до него. Разбра, че той виждаше в онова измерение, в което тя не можеше, и го помоли много тихо:
— Кажи ми какво е Ску-тър?
Сардж изстена. Искрата ту припламваше, ту угасваше. В скута му се появяваха и изчезваха на мигаща светлина призрачни видения на Скутър. Ръцете му стискаха празното пространство.
— О, мили боже… недей… недей носи пръчката — умоляваше той.
— Кажи ми — повтори тя.
Сардж извърна глава. Видя я. Скутър. Къде беше Скутър? Тъмните неща в мозъка му се промъкваха към светлината. В очите му пареха сълзи.
— Скутър… донесе пръчката — каза той и започна да й разказва останалото.
— Вървеше по средата на улицата, една пресечка южно от църквата — обясняваше Кърт Локет. — Без малко да я блъсна, но успях да ударя спирачки навреме.
Шерифът Ванс огледа отново Джинджър Крийч. Тя беше боса, а от вратата до мястото, където стоеше, водеха кървави стъпки. Сигурно си е нарязала краката на счупени стъкла, предположи той. Боже, та тя е готова за лудницата!
Джинджър гледаше втренчено право напред. В косата й висяха няколко ролки, а лицето й представляваше бледа маска от прах.
— Кълна се в Бога, уплаши ме до смърт — каза Кърт и погледна Дани Чафин. Заместникът направи още една обиколка около Джинджър. — Бях тръгнал към магазина за спиртни напитки. Знаете ли къде човек може да получи едно питие?
— Магазинът е затворен — каза му Ванс и стана от стола. — Това беше едно от първите неща, които направихме.
— И аз така предположих. — Кърт потърка уста и се усмихна нервно. Чувстваше се така, сякаш се разпадаше, а това, че налетя на разхождащата се като зомби Джинджър Крийч, не му се отрази особено добре. — Просто… нали знаете, имам нужда от нещо, за да прекарам нощта. — От разтворената яка на намачканата му бяла риза висеше новооткритата му вратовръзка.
— Джинджър? — Ванс помаха с ръка пред лицето й. Тя мигна, но не продума — Чуваш ли ме?
— Търся момчето си — каза Кърт. — Някой от вас виждал ли е Коди?
Ванс не се сдържа и се изсмя. Чувстваше се така, сякаш беше минал през десет кръга на ада, когато преди трийсетина минути отиде със Селесте Престън да вземе заместника си Чафин от къщата му на улица „Оукли“. Накрая се беше хванал да обяснява на Вик и Арлийн Чафин за космическия кораб, а Арлийн беше започнала да реве и да стене, че е дошъл краят на света. Ванс беше върнал Селесте до колата й и тя бе отпрашила на запад в големия жълт кадилак. Вероятно към хасиендата си, където щеше да се скрие под леглото. Още по-добре, и без това на никого не му се искаше тя да се мотае наоколо.
— Кърт, ако не проспиваше по двайсет часа от денонощието, щеше да представляваш обществена опасност. Около девет и половина момчето ти вдигна голяма дандания в Игралната зала, по-скоро започна един бой между бандите, който отведе доста от момчетата в клиниката. При всичките ранени работници на Мак Кейд, тези допълнителни пациенти май дойдоха прекалено множко на доктор Нийл.
— Коди… да се бие? — Кърт нямаше представа за времето. Погледна часовника си и видя, че беше спрял на десет и две минути. — Добре ли е? Искам да кажа…
— Да, добре е. Малко е понатупан обаче. Запъти се към клиниката.
Което означава сметка за плащане на доктора — помисли си Кърт. Проклетият хлапак!
— Джинджър? Аз съм Ед Ванс. Дани, подай ми онова фенерче на бюрото. — Той го грабна, щракна ключа и насочи лъча към невиждащите очи на жената. Тя трепна едва забележимо и ръцете й се вдървиха до тялото. — Джинджър! Какво се случи? Как така…
Мощен гърч премина по цялото й тяло и лицето й се напрегна така, сякаш мускулите щяха да пръснат кожата.
— Тя има пристъп! — изпищя Кърт и отстъпи назад към вратата, прескачайки кървавата диря, оставена от жената.
Сивите й устни затрепераха и се отвориха.
— Господ е… моят пастир — прошепна тя. — Той ме приспива сред зелени ливади. Той… ме води към… спокойни води. — От очите й се стичаха сълзи, докато си припомняше мъчително и рецитираше на пресекулки Двайсет и третия псалм.
Сърцето на Ванс блъскаше силно.
— Дани, по-добре да прескочим до къщата на Додж. Тази работа наистина не ми харесва.
— Да, сър. — Дани погледна към стъклената витрина на оръжейния шкаф. Ванс прочете мислите му, защото не се различаваха от неговите.
— Вземи една ловджийска пушка за мен — каза той, — а за себе си една винтовка. И ги зареди.
Дани пое връзката с ключовете и отключи шкафа.
— Аз… няма… да се плаша от… — Думите заседнаха в гърлото й. — Да се плаша от… не се плаша от… — Не можеше да се осмели да го каже и по лицето й рукна нов поток от сълзи.
— Кърт, искам да заведеш Джинджър в клиниката. Намери Ърли и му кажи…
— Почакай! — възпротиви се Кърт. Не искаше да има нищо общо с това. — Не съм заместник-шериф!
— Вече си. Ще се закълнеш по-късно. А сега искам да направиш каквото ти казах — да заведеш Джинджър там и да кажеш на Ърли как си я намерил. — Той взе ловджийската пушка, подадена от Дани, и постави по няколко допълнителни патрона в джобовете си.
— Ъ-ъ-ъ… какво, мислиш, се е случило? — Гласът на Кърт трепереше. — Имам предвид с Додж?
— Не знам, но смятаме да разберем. Джинджър, искам да отидеш с Кърт. Окей? Чуваш ли ме?