Стингър - Страница 76

Вгледа се за миг в „големия черньо“ и виолетовата решетка и ако Сардж Денисън беше видял ъгъла, под който беше извила врат, с право би помислил, че е решила да го счупи. Капанът е сложен, помисли си тя на своя музикален език. Вече имаше болка и страдание. Скоро пружината щеше да щракне и тук, в тази капсулка живот, наречена Пъкъл, щеше да последва измиране на биологичния вид. Масово измиране.

Усети някакво притискане в гърдите си, много по-болезнено от гравитацията. Тези човешки същества бяха примитивни и невинни и не знаеха какво ги чака.

Дофин се поспря. И това ще се случи заради мен, мислеше си тя. Защото дойдох тук, на тази малка планета в края на звездния коридор, в една млада цивилизация, която бе далеч от технологиите, способни да я изведат дълбоко в космоса, а там милиони светове и култури копнееха за свобода.

Беше се надявала да научи езика им, да остане по-дълго, за да им разкаже за себе си и да обясни защо беше препускала по звездния коридор. Смяташе да си тръгне много преди да се случи това. Никога не й беше минавало през ум, че нямат междузвездни летателни апарати, тъй като повечето от цивилизациите, с които беше запозната, имаха. Пружината на капана всеки момент щеше да щракне, но тя нямаше да се хвърли в него. Все още не, щеше да изчака, докато настъпи пълната безизходица. Беше обещала, че тази дъщеря ще бъде в безопасност и винаги държеше на обещанията си.

Извърна глава от небесната решетка и черната пирамида, но те останаха като грозни отворени рани в съзнанието й.

Стигнаха къщата на Хамънд. Сардж почука на вратата, почака, почука отново и като не последва отговор, каза:

— Няма никой. Май са излезли да те търсят.

— Аз съм тук — отвърна тя, без да разбира. Това същество Сардж беше истински нарушител на езиковите правила.

— Знам, че си тук, и Скутър знае, че си тук, но… малка госпожице, ти сигурно знаеш как се хвърля финтова топка, нали?

— Финтова топка?

— Да-а. Знаеш. Силна топка под ъгъл, финтова топка, мокра топка — бейзбол.

— А-а. — По устните й пробяга усмивка. Спомни си зрелището по „телевизора“. — Вярно.

— Добре. — Сардж опита бравата и вратата се отвори. — Да надникнем тук! Сигурно много са бързали. — Той мушна глава. — Ей, аз съм Сардж Денисън. Има ли някой у дома? — Не очакваше отговор и се оказа прав. Затвори вратата и огледа улицата и в двете посоки. В няколко от прозорците блещукаха свещи. Не можеше да се разбере къде са семейство Хамънд, особено при целия този хаос от последния час. — Искаш ли да потърсиш вашите? — попита я той. — Може би ще можем да ги открием…

Гласът му бе заглушен от лопатите на хеликоптера, който профуча над главите им на височина двайсет-двайсет и пет метра, отивайки на запад. Шумът накара Дофин да се спусне светкавично напред. Тя хвана с две ръце ръката на Сардж и се притисна до него. Цялото й тяло трепереше.

Детето е уплашено до смърт, помисли си Сардж. И кожата му е студена… Боже, колко здраво стиска за едно дете! Усещаше как пръстите му започват да го боцкат, сякаш ръката му беше оплетена в кабел с нисък волтаж. Усещането не беше неприятно, просто странно. Видя, че Скутър обикаля в кръг, очевидно също разтревожен от минаването на хеликоптера.

— Няма защо да се страхуваш. Това е само една машина — каза той. — Вашите сигурно ще се върнат много скоро.

Дофин не се пускаше от него. Електрическото боцкане се придвижваше нагоре по ръката му. Чу стомахът й отново да къркори и попита:

— Вечеряла ли си? — Детето бе още много наплашено, за да му отговори. — Не живея далеч оттук. Малко по-нагоре по улица „Бразос“. Имам свинско с боб и чипс. — Боцкането беше стигнало до лакътя му. Но тя не го пускаше. — Искаш ли една купа свинско с боб? После ще те доведа обратно и ще почакаме вашите. Какво ще кажеш?

Не знаеше дали беше съгласна, но направи една крачка и тя пристъпи едновременно с него.

— Казвал ли ти е някой, че ходиш много смешно? — попита я Сардж.

Продължиха към „Бразос“, като тя го държеше и с двете си ръце. Постоянната пулсираща енергия, която излъчваше, напредна по нервен път през рамото, шията, гръбначния стълб, чак до мозъчната му кора. Почувства леко главоболие.

Скутър припкаше до него. Сардж се обърна към животното:

— Ти си много игрив…

Проряза го остра болка. Само за миг и някаква запалителна свещ хвърли искра.

Скутър изчезна.

— Ъ-ъ-ъ… — мънкаше като на себе си Сардж. Свещта даде на късо.

Ето Скутър отново се появи. Много игрив.

Лицето на Сардж се обливаше в пот. Нещо се бе случило, не знаеше какво, но НЕЩО се бе случило. Ръката на детето го стискаше здраво и главата го болеше. Провесил розовото си езиче, Скутър изтича напред да го изчака на верандата.

Вратата, както винаги, не беше заключена. Сардж остави Скутър да влезе пръв, а момиченцето най-сетне го пусна и той взе да търси газената лампа и кибрит. Но в мозъка му продължаваха да хвърчат искри и едната страна на тялото му — тази, от която беше стояла Дофин — цялата гореше. Сардж запали лампата и светлината й прогони някои от сенките, но те бяха измамни сенки и понякога Скутър беше там, а в следващия миг изчезваше.

— Малка госпожице — каза той и се отпусна на един от столовете в безупречно подредената и почистена стая, — аз… не се чувствам съвсем добре. — Скутър скочи в скута му и го близна по лицето, а Сардж го прегърна. Малкото момиче го наблюдаваше, застанало точно на края на осветеното от лампата петно. — Боже… главата ми. Наистина ще надмине оркестъра в… — Той премига няколко пъти.