Стингър - Страница 63

— Знам какво си мислиш, но грешиш. Тя ми даваше правото да избирам. Можех или да я напусна, или да отида в Калифорния с нея. Но не вярвам, че действително ме искаше със себе си. Мисля, че й се искаше да си събера нещата, да ида на автогарата и да си купя билет за Пъкъл, както всъщност и направих. Вярвам, че беше така. — Изразът на лицето й беше непоколебим, но сълзите вече блестяха в очите й. — Моля те, Рик… моля те, не ме убеждавай, че не е вярно.

— Рикардо? — Гласът на Палома се разнесе в коридора. Преди да успее да стане и да й помогне, тя влезе в стаята, облечена в памучна нощница, с разчорлена от спането коса. — Чух, че говориш на някого.

— Бабо — каза Миранда и Палома рязко спря и изви глава към неясната фигура, която се надигна от дивана.

— Кой…

— Това съм аз, бабо. — Момичето се приближи до нея и нежно хвана едната от тънките й, набръчкани от възрастта ръце. — Аз съм…

— Миранда — прошепна старицата. — О, Миранда… моя малка Миранда! — Тя погали ръката на момичето и опипа с треперещи пръсти лицето й. — Колко си пораснала! Колко си красива!

Последния път, когато видя детето, то беше само на три години и майка му го отнесе на север с автобус на компанията „Трейлуейс“. Миранда започна да плаче — този път от радост — и да прегръща баба си. Палома не би казала нито на Миранда, нито на Рик, че дълго бе стояла в коридора и беше чула всичко.

— Guerra! Guerra! — крещеше някой на улицата. Кучетата започнаха да лаят като полудели.

— Какво е това? — попита остро Палома. Виковете продължаваха: „Guerra! Guerra!“ Всички знаеха какво означаване това — война между бандите.

Рик усети буца в гърлото си. Остави баба си и сестра си и изтича на верандата. Рубен Хермоса стоеше насред Втора улица с опръскана в кръв фланелка и мокри джинси, кални след прекосяването на вонящия канал на Змийска река. Той продължаваше да крещи с пълен глас и Рик видя Зарра да излиза от къщата си, а после и Джой Гаракоун от своята, последван от Рамон Торес от съседната врата. И други кротали откликваха на вика, а кучетата лаеха бясно и се втурваха напред-назад из дворовете, вдигайки вихрушки от прах.

Рик изтича надолу по стълбите.

— Млъкни! — изкрещя той и Рубен се подчини. — Какви ги дрънкаш, човече?

— Ренегатите! — отвърна Рубен. От носа му капеше кръв. — В Игралната зала, човече! — Той се хвана за ризата на Рик. — Засада… Локет удари Пако с чук… На Хуан му одраха очите. Човече. О, боже… разбиха ми носа.

— Опомни се! Говори по-смислено! — Рик го хвана за ръката, защото момчето изглеждаше така, сякаш щеше да се строполи всеки момент. — Какво става? Какво правехте оттатък моста?

Пекуин дотърча, като весело викаше „Guerra“, имитирайки гласа, призовал го да излезе на улицата.

— Млъкни! — смъмра го Рик.

Очите на момчето засвяткаха от негодувание, но му се подчини.

— Ами… мотаехме се… Не сме се опитвали да бием някого — обясняваше Рубен. — Отидохме просто ей така, това е всичко. Те ни се нахвърлиха. — Той огледа другите кротали. — Убиват Пако и Хуан! Сега, докато говорим! — Усети, че въображението му се развихри като галопиращ див кон. — Може би шест или седем ренегати, а може би и повече… всичко стана така бързо.

— Война! — изкрещя Пекуин. — Ще вземем да стъпчем някой и друг ренегат!

— Казах да си затваряш устата. — Рик го хвана за яката, но дребничкото момче се изскубна и хукна към Трета улица крещейки бойния вик, за да вдигне на крак и кроталите, които живееха там. — Някой да го спре! — заповяда Рик, но Пекуин, опиянен от предвкусването на предстоящото насилие, беше по-бърз от вятъра.

— Трябва да измъкнем Пако и Хуан оттам, Рик — обади се Зарра с навит на ръката и готов за бой камшик. — Трябва да спасим братята си, човече.

— Почакай за минута. Остави ме да помисля. — Но не можеше да мисли. Кръвта му бушуваше, а пискливият глас на Пекуин проникваше през стените на всяка къща в Бордъртаун. Нямаше време да се осмислят нещата, защото вече идваха Джей Джей Мелендез, Фреди Консепсион, Диего Монтана, Тина Мулапес, както и едно червенокосо момиче, което всички познаваха като Животното.

— Тези смотаняци ще ни изпият кръвта! — Беше се появил и Съни Крауфийлд. Лицето му беше потно и жълтеникаво на светлината от верандата. — Ще отидеш ли там или не, Джурадо? — предизвикателно го попита той. Рик видя, че оня стиска парче оловна тръба и очите му святкаха, жадни за бой. Трябваше да вземе решение, а то беше повече от ясно.

— Отиваме.

Докато другите дюдюкаха и крещяха, Рик погледна Палома и Миранда, които стояха на верандата. Видя, че баба му казва НЕ, но не можа да го чуе заради врявата наоколо. Може би така беше по-добре. Миранда не бе съвсем наясно какво ставаше, но виждаше вериги и бейзболни бухалки в ръцете на прииждащите момчета и се досещаше, че сигурно беше битка между банди. Рик се пипна по джоба да провери дали Божият гняв беше на мястото си. Някои от другите вече тичаха към колите и мотоциклетите си или пък направо към другия бряг, сякаш се втурваха за някакво празненство. Рик осъзна, че тълпата беше неуправляема и че преди да настъпи новият ден, щеше да бъде пролята много кръв. Бойният зов на Пекуин за война отекваше из целия Бордъртаун.

Госпожа Алхамбра се появи от другата страна на улицата и започна да вика на Зарра да се прибере, но той нетърпеливо подкани Рик:

— Хайде да действаме!

Рик кимна, запъти се към стълбите на верандата, но после се отказа. Нямаше време да говори с баба си и сестра си. Лицето му се превърна в каменна маска. Гибел! — помисли си той и им обърна гръб. Тръгна към колата си като олицетворение на самото отмъщение.