Стингър - Страница 64

21. Огненото кълбо

Писъкът на Пако все още отекваше във въздуха. Той самият се гърчеше на пода и стискаше кървящия си отново нос.

Падна ми — тъкмо си мислеше Рей, когато Хуан Диегас му прасна отстрани един юмрук в главата и го отхвърли назад с такава сила, че Рей се плъзна по пода като торба с пране.

Коди се опитваше да стане. Успя да коленичи, а Хуан го хвана за яката и го издърпа нагоре. После му заби един юмрук в устата и му разцепи долната устна. Краката на Коди омекнаха. Хуан го удари отново. Пръстенът му с монограм разцепи бузата на Коди под дясното око.

— Спрете! Спрете! — викаше Кенишо, все още твърде уплашен, за да помръдне от мястото си.

Хуан отново вдигна юмрук, готов да нанесе нов удар.

— Задръж така! — На вратата стоеше заместник-шерифът Нийлънд Тийл, човек на средна възраст, с шкембе и лице на уморена невестулка. Зад него се виждаше и другият дежурен от нощната смяна — Кийт Акселрод.

Хуан само се изсмя. Насочи отново юмрука, който щеше да счупи окончателно носа на Коди.

Фарове пронизаха стъклото на витрината в Игралната зала. Чу се свистене на гуми и вой от форсиран двигател. Хуан извика:

— О, madre!

Боядисана на маскировъчни сиво-зелени петна камионетка изрева на тротоара, мина на косъм от хондата на Коди, отнесе един брояч за паркинг и връхлетя през витрината. Разнесе се оглушителен шум и навсякъде се разхвърчаха блещукащи на отразената светлина стъкълца. Заместник-шерифите хукнаха да се спасяват, а камионетката раздроби няколко от игралните машини на парчета, преди да спре. Боби Клей Клемънс скочи на секундата върху Хуан Диегас, размахвайки верига. Танка скочи иззад кормилото, изрева като разярен звяр и срита Пако в ребрата. „Време за веселба“ — крещеше Джак Дос, докато слизаше от камионетката, въоръжен с бейзболна бухалка. Марихуаната си казваше думата и той се нахвърли върху машините като бесен. Гнуси също беше там и подстрекаваше към насилие. Дейви Съмърс стоеше отгоре на камионетката и се чудеше върху кого да се нахвърли, а Майк Фрекнър си допи бирата, смачка кутията и се прицели с нея в главата на Хуан.

В кухнята на семейство Хамънд Том си наливаше нова чаша кафе. Изведнъж му се стори, че Дофин помръдна. Съвсем незабележимо, може би беше трепнал само някакъв мускул. Джеси и Роудс бяха в кабинета и говореха за онова, което трябваше да се направи. Том си сложи лъжичка захар в кафето. Отново му се стори, че с крайчеца на окото си долови някакво движение. Приближи се до Дофин. Лицето й, по-точно лицето на Стиви, беше все още като замръзнало, а очите й бяха втренчени право напред. Но… да! Ето го!

Дясната й ръка, с която сочеше към прозореца, беше започнала да трепери.

— Джеси? — извика той. — Полковник Роудс? — Те се появиха веднага. — Погледнете това.

Кимна към дясната ръка. Треперенето видимо се беше увеличило през последните няколко секунди.

Гръдният кош на Дофин внезапно направи засечка. Джеси подскочи от уплаха.

— Какво е това? — разтревожен попита Том. — Не може ли да диша?

Джеси докосна гърдите й. Дишането беше повърхностно и учестено. Опита се да намери пулса на сънната артерия. Беше много ускорен.

— Пулсът се ускорява — напрегнато каза тя. Погледна й очите — зениците бяха разширени колкото десетцентова монета. — Със сигурност протича някаква реакция. — Гласът й беше спокоен, но стомахът й направо се преобръщаше. Протегнатата ръка продължаваше да трепери, но вече почти цялата, до рамото.

Въздухът изсвистя в дробовете на Дофин. Тя го издиша през устата и на Джеси й се стори, че произнесе някаква дума.

— Какво беше това? — Роудс продължаваше да стои на разстояние от съществото. — Какво каза?

— Не съм сигурна. — Джеси я погледна в лицето и с ужас забеляза как зениците й ставаха колкото главички на топлийки и после отново се разширяваха. — О, боже, мисля, че има пристъп.

Устните на Дофин помръднаха едва забележимо. Този път Джеси беше достатъчно близо, за да чуе думата, произнесена с пресекливо и отслабващо придихание. Или може би само й се беше сторило, че я чува, защото нямаше никакъв смисъл.

— Мисля… мисля, че каза СТИНГЪР — предаде им тя.

Лицето на Стиви — или на Дофин — беше започнало да губи щита си и да придобива восъчен, сивкав оттенък. Краката на малкото момиченце бяха започнали да треперят и тя отново прошепна: СТИН-ГЪР.

И в този шепот прозвучаха нотките на абсолютен, краен ужас.

Докато Хуан Диегас молеше Боби Клей Клемънс за милост, а Танка помагаше на Джак Дос да довърши машините, Коди изпълзя до Рей Хамънд. Момчето стоеше на колене и длани и тръскаше глава, за да я проясни. Кръвта от носа и разцепените му устни капеше на пода.

— Добре ли си? — попита го Коди. — Ей, Рентген? Чуваш ли ме, човече?

Рей го погледна. Успя да го познае и без очила.

— Ъ-хъ — изграчи той. — Май че… трябваше… да не се пречкам.

— Не — каза Коди и го стисна за рамото. — Мисля, че си бил точно там, където е трябвало, братле.

Кървавата уста на Рей се ухили.

На улицата започнаха да вият сирени и да проблясват фарове.

— Имаме си компания — извика Гнуси и посегна в каросерията за едно дърво. Стисна го здраво, така че ноктите й се забиха в него. — Още кротали! Цял полк!

Коди се изправи на крака. Потрошената игрална зала се завъртя пред очите му, но Танка го подхвана да не се строполи отново.

— Излезте навън, дрисльовци такива! — дойде първото предизвикателство. Клаксоните не замлъкваха. — Елате да си го получите!

Двамата заместник-шерифи отстъпиха назад. Разбираха, че това не влизаше в пазарлъка им. Нищожните им заплати не представляваха достатъчен стимул, за да се залавят с такъв бунт. Пред Игралната зала се изсипаха четири коли, две камионетки и няколко мотоциклета, натоварени с кротали. Заместник-шерифът Тийл се беше обадил на шерифа в дома му, преди да напуснат канцеларията, но Ванс все още не беше пристигнал. Тийл реши да не рискува собствената си кожа. Кроталите, някои от които бяха въоръжени със счупени бутилки и вериги, започнаха да слизат от колите. Заместникът Акселрод извика: