Стингър - Страница 62

Коди натисна спирачките и спря пред Игралната зала. С ледено самообладание и пламнал поглед прекрачи прага и видя картината на поголовната сеч.

Електронните машини бяха прекатурени и хвърляха искри по пода. Рубен Хермоса риташе настървено стъклото на една от тях, а старият Кенишо се бе свил в ъгъла и стенеше „Не, моля ви, не…“. Хуан Диегас беше докопал едно от момчетата — май беше Роби Фокнър — и методично натискаше и търкаше лицето му по пода, оставяйки кървави следи. Другите деца стояха скупчени в дъното на Игралната зала.

А ето и Пако Легранде с шинирания нос. Рей Хамънд, който се беше свил под една от машините, отчаяно се мъчеше да предпази тестисите си от ритниците му. Коди чу съскащия звук, с който въздухът от дробовете излезе между зъбите на Рентгена, когато един от големите войнишки ботуши се заби в рамото му.

— Стига!

Пако спря да рита, обърна се и се ухили. Рубен Хермоса спря разрушителните си набези, а Хуан Диегас пусна Роби Фокнър, който остана да лежи и плаче.

— Ей, човече! — каза Пако и разпери ръце. — Просто имаме малко тържество.

— Тържеството свърши — каза му Коди.

Огледа се бързо. Кроталите бяха само трима. Какви бяха тези глупости, че били пет или шест? Е, може би Легранде и Диегас се брояха за двама всеки.

— Мисля, че май едва сега започва — отвърна Пако. Усмивката му замръзна и той започна бавно да се приближава, като тропаше шумно с тежките си ботуши и се приготвяше да се хвърли върху Локет.

Коди не се помръдна и го остави да наближи. Но когато Пако почти беше стигнал до него, ръката на Коди мигновено се стрелна към колана с инструменти, извади един гаечен ключ и го запрати, преди Пако да разбере какво ще последва.

Гаечният ключ уцели Пако в ключицата. Чу се силно изхрущяване. Пако изкрещя от болка и се олюля назад. Блъсна и Рубен и болезнената му гримаса се изкриви още повече. Ключът издрънча на пода.

Хуан Диегас се спусна напред така светкавично, че Коди не можа да го избегне. Кроталът го удари с глава в корема, изкара му въздуха и го отхвърли назад. Коди се просна върху играта Командос, а Хуан започна бясно да го блъска с юмруци в ребрата. Коди опита един ъперкът, но само одраска брадичката му, после заби пръсти в очите му и ги завъртя. Този път Хуан изпищя и отстъпи, като търкаше непрекъснато одрасканите си очни ябълки. Без да губи време, Коди пристъпи напред, зае позиция и го ритна в стомаха. Хуан се свлече със скимтене на земята.

Рубен Хермоса замахна, уцели Коди в челюстта и го накара да се олюлее. Следващият удар само одраска челото му. Коди вдигна ръце, отблъсна третия, после докопа Рубен за фланелката и заби юмрук в лицето му. Нанесе удара инстинктивно, но попадна точно в носа. Шурна кръв и Рубен се опита да отстъпи, но Коди се нахвърли и започна да му нанася бързи и последователни удари в лицето. Рубен се олюля, коленете му се огънаха… И тогава Пако скочи върху играта Слънчева крепост и блъсна машината върху Коди, който пое тежестта й и се просна на земята.

Рубен се разбърза на четири крака към вратата. Щом се озова навън, се изправи и хукна към Бордъртаун.

Устата на Коди се напълни с кръв. Зрението му се замъгли. Чуваше приближаването на тежките ботуши и си мислеше: „Ставай, инак с теб е свършено!“ Опита се да стане, но разбра, че беше твърде късно. Един от ботушите на Пако го удари под дясната мишница. Болката сякаш се разнесе по ребрата му из цялото тяло. Чуваше виковете на Хуан: „Стъпчи го!“ Изви се и следващия ритник попадна върху рамото му. Зрението му се проясняваше, но краката не щяха да го слушат. Вдигна очи и видя Пако, надвесен над него, готов да нанесе следващия си ритник. Представи си как оня го уцелва в брадичката, главата му се отмята назад и вратът му се прекършва като на пиле. Трябваше да се отмести, и то БЪРЗО.

Но преди да успее да го стори, някаква фигура скочи върху Пако Легранде и той загуби опора. Така и не последва друг ритник. Коди видя кървящото лице на Рентгена. На всичко отгоре малчуганът ръмжеше.

Пако изкрещя разгневен и посегна да го откъсне от себе си, но слабичкото момче го хвана за шината на носа и го дръпна с всичка сила.

— Обичам я. — Гласът на Миранда беше тих. Тя седеше на дивана, скръстила ръце. — Но не можех да остана повече при нея. Не можех да издържам…

Рик чакаше, без да я притеснява.

— Ставаше все по-лошо с мъжете — продължи Миранда. — Започна да ги води в апартамента. Тези апартаменти… стените им са толкова тънки. — Тя започна да чопли един от счупените си нокти, неспособна да погледне брат си. — Срещна този мъж. Той поиска да го последва в Калифорния. Каза, че… — по лицето й пробягна измъчена усмивка — я карал да се чувства хубава. И знаеш ли какво още ми каза? — Наложи си да срещне мрачния му поглед. Рик чакаше да чуе. — Каза ми… че двете бихме могли да направим доста пари в Калифорния. Каза ми, че съм достатъчно голяма да започна да печеля истински пари.

Рик седеше неподвижен. Лицето му с искрящите черни очи беше като изваяно с длето, но душата му се гърчеше от мъка. Майка му го беше оставила при Палома на пет годинки и беше взела тригодишната Миранда със себе си. Баща им ги беше изоставил веднага след раждането на Миранда. Къде беше Естебан Джурадо — Рик нито знаеше, нито се интересуваше да научи. През изтеклите години майка му им беше писала дълги писма за „кариерата си като модел“. В тях винаги се говореше за някакъв голям шанс, който така и не се реализира, а писмата постепенно започна да пише Миранда и Рик се бе специализирал в четене между редовете.