Стингър - Страница 41

— „Потните гърбини“ ще завладеят земята — обяви Кърт и изпусна цигарен дим. — Ще вземат всичко и ще продължават да искат. Няма друг начин да ги спрем, освен да ги сритваме отзад. Нали така?

Коди закъсня да отговори и баща му повтори:

— Нали така?

— Да, сър. — Коди тръгна към стаята си, но гласът на баща му отново го спря.

— Хей! Не съм казал, че можеш да си ходиш. Сега говоря с теб, момче. — Той дръпна още веднъж от цигарата. — Ще ходиш ли на работа днес?

Коди кимна.

— Много добре. Шъ ми трябват папироси. Мислиш ли, че старата „потна гърбина“ ще ти даде едно стекче?

— Господин Мендоза е готин — каза му Коди. — Не е като другите.

Кърт не каза нищо. Изкара цигарата от устата си и се загледа в огънчето.

— Всички са една стока — каза тихо той. — До един. Ако си на друго мнение, значи Мендоза те ментосва.

— Господин Мендоза винаги е бил…

— Ама какви ми ги разправяш бе, момче? — Кърт го погледна гневно. Какво става с тоя проклетник, помисли си той. Боза ли има в главата или ум? — Като ти казвам, че всички са една стока, значи са. Ще ми донесеш ли за пафкане или не?

Коди вдигна рамене и наведе глава. Чувстваше как баща му го наблюдава и бе принуден да каже:

— Ще ти донеса.

— Добре. Значи всичко е наред. — Захапа отново цигарата и пламъчето й светна ярко, като смукна от нея. — Каква е тая работа?

— Каква работа?

— Тая. Тук. — Кърт мушна с пръст. — Под мишницата ти. Какво е това?!

— Нищо.

— Още имам зъркели, момче! Питах те какво е това?

Коди бавно изкара закачалката за вратовръзки от якето. Очите му се овлажниха. Пот се стичаше по гърба му. Той жадуваше за глътка чист въздух. Трудно му беше да гледа към баща си, очите му не можеха да понасят гледката. Когато беше близо до него, нещо в Коди като че ли умираше, тежеше му, готово да бъде погребано. Но каквото и да беше то, все го изненадваше с някоя конвулсия и гробарите не искаха да го погребат.

— Просто закачалка за връзки — обясни той. — В училище я направих.

— Мили боже! — подсвирна Кърт, изправи се и се приближи до Коди, който отстъпи една крачка, преди да се опомни и спре. — Вдигни я да я видя. — Кърт се пресегна и Коди му позволи да пипне закачалката. Почернелите от никотина пръсти на баща му погалиха гладкия палисандър. — Ти си я направил? Кой ти помогна?

— Никой.

— Страшно е гот! Тези ръбове са гладки като козината на котенце. Колко време я прави?

Коди не беше свикнал да чува похвали от баща си и тази го изнерви още повече.

— Не знам. Не много.

— Закачалка за вратовръзки — изсумтя Кърт и поклати таил — Това е върхът на всичко. Не съм предполагал, че си имал такива заложби. Кой те научи?

— Сам се научих. По метода на опита и грешките.

— Хубава работа, кълна се. Много ми харесват тези седефени квадратчета. Карат те да си мечтаеш, нали?

Коди кимна. Подтикнат от проявения от страна на баща му интерес, той се осмели да премине границата, която отдавна бяха прокарали помежду си покрай крясъците, студеното мълчание, пиянските свади и ругатни. Сърцето на Коди биеше силно.

— Наистина ли я харесваш?

— Да, харесвам я.

Коди подаде закачалката на баща си. Ръцете му трепереха.

— Направих я за теб — каза той.

Кърт Локет го погледна втренчено и лицето му посърна. Уморените му очи се местеха от закачалката към лицето на сина му, после обратно към закачалката. Той бавно протегна ръце.

— Боже мили! — Гласът на Кърт омекна и стана почтителен. Той притегли закачалката към гърдите си. — Исусе Христе, ама тя е по-хубава от онези, дето ги продават, нали?

— Да, татко. — Погребаното в него чувство внезапно се размърда.

Пръстите на Кърт галеха дървото. Ръцете му бяха груби — като на човек, който е копал дълбоки ровове, поставял е водопроводни тръби и е зидал с тухли от тринайсетгодишен. Той прегърна закачалката като бебе и се върна да седне на дивана.

— Страшно е хубава — прошепна. — Страшно хубава. — Покрай лицето му се виеха кълба цигарен дим. — Някога и аз бях дърводелец. — Очите на Кърт гледаха в празното пространство. — Ама беше много отдавна. Хващах се за каквото ми попадне. Майка ти ми приготвяше обяда в пакет и ми казваше: „Кърт, искам и днес да ме накараш да се гордея с теб.“ Аз пък винаги й отговарях: „Непременно, Трежър, непременно, съкровище.“ Така наричах майка ти — съкровище. О, тя беше хубава… колко хубава беше само. Щом я погледнеш, веднага почваш да вярваш в чудеса. Трежър, така й казвах. — Очите му заблестяха и той наведе глава, като продължаваше да стиска закачалката в прегръдката си.

Коди чу как баща му изхлипа и мъртвото чувство у него пак показа признаци на живот и заблъска в сърцето му. Беше го виждал да плаче пиян, но това сега беше съвсем друго. В тия сълзи имаше мъка, а не уиски. Коди не беше сигурен дали може да издържи на такава гледка. Поколеба се, после пристъпи към баща си. Направи още една крачка, този път по-лесно, третата беше съвсем лесна. Вдигна ръка и посегна да докосне рамото му.

Тялото на Кърт се разтресе. Той изхриптя като задавен и рязко вдигна глава. Коди видя, че баща му се смееше през сълзи. Смехът се усилваше и ставаше все по-груб и дрезгав, докато накрая се превърна в ръмжене на див звяр.

— Ти си бил голям глупак бе! — успя да каже Кърт, пръхтейки от смях. — Голям глупак! Нали знайш, че нямам никакви вратовръзки бе!

Коди сви в юмрук протегнатата си ръка и я прибра.

— Нито едничка! — викаше гръмогласно Кърт, отметнал назад глава. Дрезгавият смях клокочеше в гърлото му като вулкан. По дълбоките бръчки около очите му се стичаха сълзи. — Боже милостиви! Какъв глупак съм отгледал!