Сърцето му заби по-силно. Дъсчената им къща — порутена и сива, с пуснати щори на всички прозорци — се появи отдясно. До тротоара беше паркирана бракмата на баща му — стар тъмнокафяв шевролет с ръждясала броня и хлътнала навътре врата. Колата беше покрита с дебел слой прах и Коди веднага видя, че стоеше на старото си място, на което беше оставена сутринта. Това означаваше, че баща му или беше ходил пеш на работа във фурната, или изобщо не беше ходил. Ако старият беше прекарал целия ден сам в тази задушна къща, значи го чакаше страшен скандал.
Коди качи мотоциклета на тротоара, мина покрай къщата на Фрейзиър и влезе в предния двор. Единственото растение там беше заостреният юков храст, но и той вече придобиваше кафяв цвят. Спря мотоциклета точно до бетонните стъпала на верандата и го загаси. Шумът сигурно щеше да събуди стария вътре.
Коди слезе от мотоциклета и отвори ципа на доченото си яке. Вътре беше мушнал изделието, направено от него по ръчен труд. Беше закачалка за вратовръзки, но не каква да е — около трийсет сантиметра на дължина, от палисандрово дърво, изгладена с шкурка до кадифен блясък. Квадратчета от бяла пластмаса, старателно боядисани със сребриста боя, за да имитират седеф, бяха вмъкнати в дървото в красива шахматна шарка. Краищата бяха оформени и скосени. Още две парчета от инкрустирано палисандрово дърво бяха съединени в едно, за да поддържат дървения щифт, на който щяха да висят вратовръзките, и цялото парче беше шлифовано още веднъж. Учителят по ръчен труд, господин Одиал, го беше похвалил — предметът изглеждал много добре, но не можел да разбере защо Коди се беше бавил с него толкова дълго. Коди мразеше някой да му наднича зад рамото, когато работи, и макар че можеше да го направи за отличен, четворката му вършеше работа, за да получи подпис и друго не го интересуваше.
Обичаше да работи с ръцете си, въпреки че се преструваше, че работата по ръчен труд е неблагодарно занимание. Като вожд на ренегатите, от него се очакваше да показва силно презрение към почти всичко, особено към нещата, свързани с училище. Ръцете му, изглежда, изпреварваха главата му в работата. Дърводелството беше страшно лесно за него, както и работата като механик в бензиностанцията на господин Мендоза. Отдавна беше намислил да отдели малко време и да постегне хондата си, но май щеше да стане като в онази приказка за децата на обущаря, дето винаги ходели боси. Както и да е, щеше да се заеме и с това през някой от идните следобеди.
Свали авиаторските очила и ги пъхна в джоба си. Косата му беше чорлава, сплъстена и пълна с прах. Не му се искаше да се качва по напуканите бетонени стъпала и да минава през онази врата. Но това беше домът му и знаеше, че трябва да го направи.
Ще влезе и ще излезе, помисли си той, като направи първата крачка. Ще влезе и ще излезе.
Пантите на мрежестата врата изпищяха като попарена котка. Коди мина през паянтовата дървена врата и пристъпи в мрачната къща. Застоялата горещина почти изсмука въздуха от дробовете му. Остави вътрешната врата отворена, за да може топлината да излезе навън. Вече усещаше киселата воня на „Кентъки Джент“ — уискито, което баща му пиеше.
В предната стая работеше електрически вентилатор и раздвижваше тежкия въздух. На масата пред мръсния диван бяха разпръснати карти, а пепелникът преливаше от угарки. Имаше и една мръсна чаша. Вратата към стаята на баща му беше затворена. Коди отвори два от прозорците, след това се запъти към стаята си, носейки под мишница закачалката за вратовръзки.
Но преди да стигне до своята стая, вратата на съседната изскърца. Краката му натежаха. След това се чу гласът — дрезгав, сякаш нащърбен с изкривен трион и заплашително провлачен:
— Какво се промъкваш така като крадец?
Коди не отговори. Продължи към стаята си. Тогава гласът извика:
— Спри и ми отговори, момче!
Коленете му блокираха. Коди спря и загледа една от сините рози на протрития килим.
Стъпките на стария изскърцаха върху пода. Идваше към него. Миризмата на „Кентъки Джент“ ставаше по-силна. Усещаше и миризмата на тялото му. И, разбира се, на „Аква Велва“. Старият се пляскаше с нея по лицето, врата и под мишниците и наричаше това миене. Стъпките спряха.
— Какво значи това? — попита баща му. — Не искаш да те чуя ли?
— Мислех… че спиш — отговори Коди — и не исках да те събуждам.
— Глупости на търкалета. Кой ти каза да отваряш тия прозорци? Не искам проклетото слънце да влиза вътре.
— Горещо е. Помислих си…
— Много си тъп, за да мислиш. — Отново се чуха стъпки. Щорите се спуснаха с трясък и светлината намаля до прашна сива омара. — Не ми харесва слънцето — продължи баща му. — Причинява рак на кожата.
В къщата беше най-малко трийсет и пет градуса. Цялото му тяло бе вече потно. Стъпките отново се приближиха към него и усети дърпането на обицата-череп. Обърна се и погледна баща си.
— Защо не си сложиш такава и на другото ухо? — попита Кърт Локет. Очите му бяха мътни, потънали в гнезда от бръчки върху ъгловатото костеливо лице. — Тогава всички ще знаят, че си изцяло обратен, а не само наполовина, както сега.
Коди дръпна главата си и баща му пусна обицата.
— Беше ли днес на училище? — попита Кърт.
— Да, сър.
— Срита ли някоя потна гърбина?
— Почти — отговори Коди.
— „Почти“ значи, че не си.
Кърт обърса с опакото на ръката изсъхналите си устни и отиде към дивана. Пружините изскърцаха, щом се просна върху него. Имаше същото жилаво телосложение като сина си, същите широки рамене и тесни хълбоци. Косата му беше тъмнокестенява, прошарена и оредяваща отгоре. Сресваше я на път. Къдравата руса коса на Коди беше наследство от майка му, която бе умряла при раждането му в една болница в Одеса. Кърт Локет беше само на четирийсет и две, но силната любов към „Кентъки Джент“ и дългите вечери, прекарвани в Клуба на Боб Уайър, го бяха състарили с поне десет години. Под очите си имаше големи торбички, дълбоки бръчки ограждаха тесния му нос. Беше облечен в любимите си дрехи — джинси с кръпки на коленете, без обувки и чорапи, и ярка червена риза с избродирани на рамото каубои, хвърлящи ласо върху бичета. Ризата беше отворена и отдолу се показваха слабите му болнави гърди. Той извади пакет „Уинстън“ от джоба си и запали цигара. Коди наблюдаваше как пръстите му треперят и пламъчето на запалката играе.