Стингър - Страница 42

Коди стоеше като вцепенен. Една вена на слепоочието му пулсираше силно. Плътно стиснатите устни прикриваха стиснатите му до счупване зъби.

— Защо не ми направи столче за краката бе, кретен! Можех да си вдигам краката на него! Как да я използвам тая закачалка, като нямам вратовръзки, а, кажи де?

Момчето го остави да се посмее още малко. Накрая каза ясно и твърдо:

— Днес не си ходил на работа, нали?

Смехът на баща му се превърна в кашлица. Все още с влажни очи, той се окашля няколко пъти и смачка цигарата си върху плота на масата, по който изобилстваха следи от такава дейност.

— Не-е. Какво те засяга това?

— Ще ти кажа какво ме засяга — отвърна веднага Коди. Гърбът му беше изправен като дъска, а очите му изглеждаха като две прогорени дупки. — Писна ми да ти оправям бакиите бе, човек! До гуша ми дойде да работя в бензиностанцията и да те гледам как пропиваш парите ми…

— Я внимавай с думите! — Кърт стисна закачалката в едната си ръка, а другата сви в юмрук.

Коди трепна, но не отстъпи. Вътре в него се бе насъбрала такава ярост, че вече трудно можеше да се сдържа.

— Чу ме, нали?! Повече няма да те крия! Няма да се обаждам в скапаната ти фурна и да им казвам, че си много болен и не можеш да идеш на работа! Ама ти си им ясен бе, човек, знаят те, че си пияница, какво да ги лъжа! Всички знаят, че си нищо, разбираш ли — нищо!

Кърт измуча и замахна към сина си, но Коди бе много бърз. Юмрукът на баща му изсвистя в празното пространство.

— Хайде де, удари ме, само опитай! — Коди отстъпи назад, без да се обръща. — Ела! Хайде де, опитай се да ме удариш!

Кърт залитна напред, препъна се и се просна върху масата. После падна на пода, ревейки от безсилна ярост. Отгоре му се посипаха карти за игра и пепел от цигари.

— Ела, хайде, ела! — предизвикваше го Коди, вдигайки една след друга щорите на прозорците. Стаята се изпълни с ослепително ярка светлина, на която се видяха мръсният килим, напуканите стени и износените, купени на старо мебели. Нахлулата светлина падна върху мъжа, който с мъка се изправяше на крака в средата на стаята. Той вдигна ръка пред очите си и неистово закрещя:

— Махай се! Махай се от къщата ми, мръсен копелдак! Веднага! — Запрати закачалката към Коди. Тя се трясна в стената и падна на пода.

— Ще се махна! — Коди не погледна към закачалката. Гърдите му се повдигаха от вълнение, но гласът му беше студен. Очите му бяха помътнели — точно както на баща му, който се мъчеше да ги скрие от слънцето. — Със сигурност ще се махна! И вече няма да те прикривам. Ако си загубиш работата, ти ще си виновен.

— Аз съм мъж! — изкрещя Кърт. — Не можеш да говориш така с мен. Аз съм мъж!

Сега беше ред на Коди да се смее — с горчив смях, пълен с обида. Мъртвата топка в него бе натежала като камък.

— Как не, мъж! — каза Коди, обърна се и тръгна да излиза.

— Момче! — изгърмя гласът на Кърт и Коди спря. — Трябва да се радваш, че майка ти е умряла — злобно съскаше Кърт. — Щото ако беше жива, сега щеше да те мрази, както те мразя аз.

Коди излетя навън и затръшна вратата. Тя щракна като капан зад гърба му. Той взе стълбите тичешком, стигна до мотоциклета и си пое дълбоко въздух. За миг се бе почувствал, сякаш мозъкът му бе натъпкан в някаква малка кутийка и щеше да се пръсне всеки момент.

— Хей, вие там! Да не сте луди бе! — извика му Стан Фрейзиър от верандата си, изпъчил увисналото си над колана шкембе. — За какво се дерете така?

— Що не ме цуниш отзад! — Коди му показа среден пръст, качи се на хондата и ритна стартера. Лицето на Фрейзиър стана моравочервено. Той закуцука надолу по стълбите след Коди, но момчето форсира двигателя и предната гума се вдигна нагоре, а задната изхвърли пръст във въздуха. Коди прелетя през двора и зави рязко към улица „Бразос“. Задницата на хондата се извъртя и колелата се сурнаха, оставяйки следи по настилката.

Останал сам в къщата, Кърт стоеше прав в средата на стаята и присвиваше очи. Тръгна със залитане напред и отново пусна щорите. Чувстваше се по-добре на тъмно. Още помнеше как бе умрял баща му, целият покрит с кафяви подпухнали петна от рак на кожата, разяждан отвътре от още по-зловещ рак. Тези спомени бяха по-лоши и от кошмар.

— Проклето хлапе — промърмори Кърт и след това изкрещя: — Проклет хлапак! — Ако той беше говорил така на баща си, отдавна щеше да лежи на два метра под земята. И досега носеше по тялото си червените ивици от най-добрите попадения на своя старец с бръснарския каиш.

Кърт отиде до мрежестата врата. Усети във въздуха миризмата от мотоциклета на Коди.

— Локет! Хей, Локет, чуваш ли ме? — Това беше гласът на Фрейзиър. — Искам да поприказвам с теб!

Кърт затвори вътрешната врата и сложи резето. Единствената светлина, която проникваше вътре, се процеждаше през цепнатините в щорите и горещината намаля. Той обичаше да се поти — това изчистваше отровите от човешкото тяло.

Все пак беше достатъчно светло, за да види закачалката на пода и той я вдигна. Краят на дървения щифт се бе разцепил и разхлабил. Единият украсен с резба ръб беше потрошен, но другият си беше непокътнат. Кърт никога не бе предполагал, че момчето може да прави такива неща. Това му припомни за сръчността на собствените му ръце преди много време, когато беше млад и Трежър беше до него.

Това беше много отдавна. Още преди времето, когато Кърт бе чакал в приемната на болницата Трежър да роди. Един доктор с мексиканско име беше дошъл да му съобщи, че има син. Но — Кърт все още чувстваше напрежението в гласа на доктора и усещаше ръката му върху рамото си — би ли бил така любезен да отиде в кабинета му? Имало и още нещо, много важно нещо, което се нуждаело от обсъждане.