Стингър - Страница 39

Някой закуцука в коридора, а после рязко спря пред вратата и каза:

— О, червено! Означава „Спри!“

Коди погледна през рамо, но вече знаеше кой е това. Позна го по високия детски глас. Мъжът на вратата носеше избеляла сива униформа, държеше парцал в ръце и буташе пред себе си кофа и изстисквачка. Беше близо шейсет и пет годишен. Кръглото му лице бе набраздено от дълбоки бръчки и нашарено с кафяви петна от възрастта, а косата му бе подстригана толкова късо, че кожата му отдолу изглеждаше като посипана със ситен слой пясък. На лявото слепоочие имаше вдлъбнат белег. Надписът на значката върху униформата му гласеше: „Сардж“.

— Извинявайте, господин Хамънд. Не знаех, че има някой вътре. Зелено! Тръгвай.

Обърна се и тръгна към вратата. Накуцваше с десния крак, който се сгъваше в коляното като акордеон.

— Не, почакай! — извика Том. — Ние тъкмо излизахме. Нали? — попита той Рик и Коди.

Единственият звук в отговор бе щракането на ножа на Пекуин.

— Ако искаш пердах, знаеш къде да ме потърсиш. По всяко време и на всяко място. Но след стъмване стойте далеч от територията на ренегатите — пое инициативата Коди и преди другото момче да може да отговори, той се обърна и закрачи бавно към вратата. Танка стоеше като охрана, докато напуснат всички ренегати, а накрая излезе и той.

Рик понечи да извика мръсотии след тях, но се овладя. Моментът не беше подходящ. Ще му дойде времето, но не сега.

— Да ви го начукам! — изкрещя вместо него Пекуин.

— Хей! — намръщи се Сардж Денисън. — Мама ще ти измие мръсната устичка! — Той погледна Пекуин с гневен поглед, след това натопи парцала в кофата и се залови за работа.

— Беше много набързо, господин Хамънд — каза Рик. — Може би следващия път ще можем да си поговорим у вас на мляко и бисквити.

Пулсът на Том все още беше ускорен, но той направи усилие да изглежда спокоен.

— Просто помни какво ти казах. Твърде умен си, за да си опропастиш живота…

Рик събра слюнка и се изплю на линолеума. Сардж спря да мие. На лицето му се изписаха гняв и смущение.

— Само почакай! — каза той. — Скутър ще ти отхапе краката.

— Няма що, изплаши ме.

Всички знаеха, че Сардж беше луд, но Рик го харесваше. Изпита известно възхищение от господин Хамънд за това, което току-що се бе опитал да направи, но нямаше да му даде да разбере. Просто защото не беше прието.

— Хайде да вдигаме чуковете — каза той на останалите кротали и те напуснаха стаята, като бъбреха на испански, смееха се и удряха по шкафчетата в изблик на нервно напрежение. В коридора Рик перна Пекуин по тила малко по-силно от обичайното за приятелска шега, но Пекуин все пак се усмихна, показвайки сребърния си преден зъб.

Том остана заслушан в заглъхващия по коридора шум. Напомняше му вълна, която се разбива в далечен бряг. Той не принадлежеше към техния свят и се чувстваше невероятно глупав. Нещо по-лошо — чувстваше се стар. Дявол да го вземе, какъв провал! Едва не предизвиках битка между бандите, помисли си той.

— Спокойно, момчето ми. Отидоха си вече — каза Сардж, докато миеше пода.

— Какво?

— Говоря на Скутър. — Сардж посочи към един празен ъгъл — Много се ядосва на тия момчетии.

Том кимна. Сардж се върна към работата си. Набръчканото му лице беше образец на концентрация. Том беше чул, че на младини сержант Денисън бил ранен в последните месеци на Втората световна война и от раняването мозъкът му останал като на дете. Вече петнайсет години Сардж работеше като чистач, а живееше в малка къщичка на края на улица „Бразос“, точно срещу Баптистката църква на Пъкъл. Госпожите от Сестринския клуб се грижеха за него и му носеха домашно сготвена храна, а също го наблюдаваха да не се разхожда по улиците по пижама. Иначе беше напълно самостоятелен. Работата със Скутър обаче беше съвсем друга. Сардж те гледаше така, сякаш си луд, ако не се съгласиш, че някакво куче с неустановена порода се е свило в ъгъла на стаята или пък лежи на стола, или седи в краката му. „Ама ето го, това е Скутър“ — казваше Сардж, изтъквайки факта, че Скутър с много бърз и много срамежлив и често не иска да го видят, но че храна, оставена на верандата на къщата му вечерта, на сутринта я няма. Госпожите от Клуба вече бяха престанали да повтарят на Сардж, че няма никакъв Скутър, защото много лесно се разплакваше.

— Не са чак толкова корави — каза Сардж, като бършеше наплютото от Рик. — Тия момчетии, имам предвид. Просто се преструват.

— Може би — каза Том, но това не беше особена утеха. Чувстваше се като разнебитен. Беше три и петнайсет и Рей сигурно го чакаше при колата. Отвори горното чекмедже на бюрото си и взе ключовете на колата. Кой знае защо, сети се за ключовете, които се подмятаха нейде из къщата на семейство Перез, и се запита дали господин Перез смята, че тежат колкото живота на сина му. Чувстваше как времето лети и знаеше, че в този момент над Великата огнена пустош кръжаха лешояди. Затвори чекмеджето.

— Довиждане до утре, Сардж.

— Зелено! Тръгвай! — отговори Сардж и Том излезе от обляната в слънце стая.

13. Домът на Коди

Като сви с мотоциклета по улица „Бразос“, Коди почувства, че стомахът му се сви. Инстинктивна реакция, нещо като свиването на мускулите, преди да те ударят. До тях не беше далеч, той бе на ъгъла на „Бразос“ и „Сомбра“. Задната му гума вдигна доста прах на завоя и Котешката царица, застанала на верандата с метла в подутите си ръце, извика след него:

— Намали бе, червей!

Коди се усмихна. Котешката царица, вдовицата госпожа Стеленберг, винаги стоеше там по това време и винаги викаше едно и също нещо, когато Коди профучаваше покрай къщата й. Беше нещо като игра. Царицата нямаше друго семейство, ако не се брояха котките й — около дузина на брой. И се размножаваха с такава бързина, че Коди не можеше да им хване края. Тия същества се мъкнеха из цялата махала и плачеха жално като бебета по цели нощи.