Стингър - Страница 28

— Обекта — каза той.

— Какво? Каза ли нещо, Дани?

— Обекта — повтори Дани и се обърна към Ванс и Брет. Беше разбрал какво го безпокоеше. — Полковникът каза, че доктор Хамънд вероятно е видяла обекта да минава над нея. Защо не каза „метеора“?

Ванс се замисли. Лицето му бе безизразно.

— Не е ли едно и също нещо? — каза той накрая.

— Едно и също е, предполагам, но просто се чудя защо той се изрази така.

— Е, не ти се плаща да се чудиш, Дани. Получихме нареждания от Военновъздушните сили на Съединените щати и ще направим точно това, което ни каза полковник Роудс.

Дани кимна и се върна на бюрото си.

— Видях истински полковник от военновъздушните сили — каза кметът Брет. — Божичко, по-добре веднага да тръгвам към канцеларията, в случай че започнат да се обаждат и да искат да разберат за какво е целият този шум. Не мислиш ли, че съм прав?

Ванс се съгласи с него и Джони Брет забърза към вратата. Той почти пробяга разстоянието до банката. Часовникът на сградата й показваше десет и деветнайсет минути, а температурата беше трийсет градуса по Целзий.

9. Тик-так-тоу

Джеси видя хеликоптера да каца в Престън парк тъкмо когато Ксавиер Мендоза спря сервизната кола пред бензиностанцията си и изгаси двигателя. Докато той и помощникът му от дневната смяна — жилав и намусен млад апах на име Съни Крауфийлд — се мъчеха да откачат камионетката и да я вкарат в гаража-работилница, Стиви се отдели на няколко крачки с абаносовата сфера в ръце. Изобщо не я интересуваше хеликоптерът или това, което би могъл да означава.

Един буик, избелял от годините под силното слънце от яркочервено до бледорозово, зави откъм Рипъблика Роуд и спря до гаража.

— Здрасти, докторе — извика мъжът зад волана. След това слезе от колата и спортното сако на Додж Крийч на оранжево-зелени карета проблесна в очите на Джеси като избухнала бомба. Той тръгна наперено към нея, с усмивка на пълното си кръгло лице. Погледна камионетката и се закова на място. — Кофти работа! Тая кола не е потрошена, ами си е направо за боклука!

— Наистина лоша работа.

Крийч надникна в смазания двигател и подсвирна игриво.

— Почивай в мир — каза той и се изсмя. — Или вечна ти памет, бих казал. — Смехът му приличаше на задавено кудкудякане на кокошка, която се мъчи да снесе квадратно яйце. Видя, че на Джеси съвсем не й е до шеги и престана да се смее. — Извинявай, знам, че тая камионетка ти е служила, но е голям късмет, че никой не е пострадал… ти и Стиви сте добре, нали?

— Аз съм добре. — Джеси се огледа за дъщеря си. Тя беше намерила малка сянка в другия край на сградата и, изглежда, съсредоточено разглеждаше черната сфера. — Стиви… тя малко повече се изплаши, но е добре. Не е ранена, искам да кажа.

— Радвам се, наистина се радвам да чуя това.

Крийч извади от малкото джобче на сакото си лимоненожълта носна кърпичка от индийски плат и попи с нея влажното си лице. Панталоните му бяха почти в същия нюанс на жълтото, а обувките му бяха жълто-бели. Гардеробът му беше пълен с костюми все в ярки цветове от целия спектър на дъгата и макар да беше ревностен читател на „Ескуайър“ и „Джи Кю“, продължаваше да се облича така крещящо. Жена му Джинджър се беше заклела, че ще се разведе с него, ако си сложи връзката с всичките цветове на дъгата, когато ходят на църква. Той често й казваше — и не само на нея, но и на всеки, който би искал да го слуша, — че вярва във въздействието, което има външният вид на човека. Ако те е страх да накараш хората да те забележат, по-добре да не съществуваш. Крийч беше едър и пълен мъж в началото на четирийсетте, който винаги те посрещаше с усмивка и ти стискаше сърдечно ръката. Беше продал на почти всички жители на Пъкъл поне по една застраховка. Сините му очи изпъкваха на широкото му червендалесто лице като езера в пустиня. Беше плешив, като изключим малкото коса и червеното кичурче над челото му, които Крийч старателно вчесваше.

Той докосна зеещата дупка в двигателя.

— Изглежда, сякаш са те стреляли с оръдие, докторе. Искам да ми кажеш какво се случи?

Джеси започна да обяснява и само мислено отбеляза, че Стиви стои наблизо. След това отново се съсредоточи върху това, което разказваше на Додж Крийч.

Разположила се удобно под хладната сянка, Стиви гледаше чудесата, които ставаха с топката. Отпечатъците от пръстите й отново започнаха да се появяват, оцветени в ослепително синьо, което й напомняше цвета на океана или на плувния басейн в мотела в Далас, където бяха прекарали ваканцията миналото лято. Тя нарисува с нокът един кактус и загледа как синята картинка полека избледнява. Започна да рисува драскулки и кръгчета, които постепенно се изгубваха в тъмния център на топката. Това е още по-хубаво от рисуването с пръсти, помисли си. Няма нужда да бършеш нищо. И няма опасност да разлееш боята. Само дето имаше един-единствен цвят, но и така беше добре, защото цветът беше много хубав.

Хрумна й нещо. Нарисува мрежа на квадратчета и започна да ги изпълва с кръстчета и кръгчета. Играта се наричаше тик-так-тоу. Баща й беше много добър на нея. Учеше я как да играе. Стиви напълни всичките квадратчета с кръстчета и кръгчета и видя, че кръгчетата на най-долния ред се съединяват. Мрежата избледня и Стиви нарисува нова. Този път победиха кръстчетата по диагонала. Време е за още една мрежа, защото и тази се стопи. Отново победиха кръстчетата. Спомни си, че баща й беше казал, че средното квадратче е най-важното и затова нарисува кръгче най-напред там. И ето — кръгчетата спечелиха.