Стингър - Страница 168

168

Селесте погледна към горния край на улицата и видя светлини от фарове.

— Май много скоро ще си имаме компания. Ще пийнеш ли една бира с мен, преди да дойдат?

Ванс се пресегна и хвана още една банкнота. Хвана я, но три други паднаха. Той осъзна, че никога няма да може да събере всичките, а ако се опиташе, щеше да откачи. Претъпканите му джобове вече щяха да се пръснат. Май преживяваше истински кошмар в кошмара и единственото реално нещо беше жената, която сега стоеше пред него. Банкнотите летяха наоколо и му се присмиваха, а той знаеше, че дори и цял живот да работи, пак няма да може да изработи и една кофа от това, което вятърът разнасяше около него.

Само преди час беше сигурен, че няма да доживее до изгрева, а сега — ето го и него. Топлината му го помилва по лицето. Той премигна, за да скрие напиращите сълзи.

— Хайде, Ед, идвай — подкани го Селесте тихо. Беше й се сторило, само за миг, че сред шума от хеликоптерите и вятъра чува смеха на Уинт. Или по-скоро кикота му. Тя хвана шерифа за ръката. — Хайде сега ние, богаташите, да се махнем от улицата — каза тя и го поведе като послушна мечка през разрушената фасада на „Дамгосващо желязо“.

От къщите, в които се бяха крили, наизлязоха още хора и започнаха да премигват на светлината от утринното слънце. В Пъкъл сякаш беше вилняло торнадо. По улиците се виждаха огромни дупки на местата, където почвата не беше издържала и се бе свлякла в тунелите. Някои хора намериха нещо повече от разрушения: на улица „Оукли“ конят, който беше покосил къщите по „Травис“, „Сомбра“ и „Оукли“, лежеше, паднал след смъртта на Стингър. Хванати в процепите лежаха и други същества с тела на скорпиони и човешки глави, издъхнали веднага щом Стингър беше прекратил подаването на живителна енергия към тях. Щяха да са нужни седмици, за да се съберат всичките тела.

Сю Мълинакс наближаваше дома си на ъгъла на „Боуден“ и „Оукли“, когато чу някой да вика:

— Хей, госпожо! Чакайте!

Тя погледна нагоре, към хребета на Шезлонга. Светлината ставаше по-ярка и сенките вече се скриваха. На върха видя малка открита кола с двама души в нея. Единият държеше видеокамера и снимаше черната пирамида. След това я насочи към Сю. Другият се спусна надолу по хълма, като свличаше камъни и вдигаше прах след себе си. Беше с черна брада и носеше шапка, на която пишеше NBC.

— Как се казвате, госпожо? — попита я той, като същевременно търсеше из джобовете си бележник и писалка.

Сю му каза името си. Той извика на другия мъж:

— Слез тук долу! Правим интервю! — Мъжът с камерата се спусна надолу, като едва не падна на задника си, преди да стигне до тях.

— О, господи! — възкликна Сю, опитвайки се отчаяно да оправи разрошената си коса. — Боже, по телевизията ли ще ме покажат?

— По националната телевизия, госпожо! А сега погледнете насам. — Червена лампичка светна на камерата и Сю беше принудена да гледа към нея. — Кога се приземи НЛО-то?

— Беше почти десет и петнайсет. Спомням си точно, защото погледнах часовника непосредствено преди то да падне на земята. — Тя приглади с ръка косата си. Беше й ясно, че банкнотите, натъпкани в блузата, я правеха да изглежда още по-пълна, отколкото беше. — Аз работя в „Дамгосващо желязо“. Това е кафене. Мили боже, сигурно изглеждам ужасно!

— Много добре изглеждате. Направи една панорамна снимка и после дай лицето й в едър план. — Операторът се завъртя леко, снимайки къщите на Пъкъл. — Госпожо, градът ви ще стане най-известният в страната, в целия свят!

— Ще стана… известна? — недоверчиво попита Сю.

— Вие и всички други жители на града. Имаме сведения, че се е осъществил контакт с извънземни, можете ли да потвърдите това?

— Да. Да. Появиха се две извънземни. Двете бяха различни. Шерифът — казва се Ед Ванс — ми каза, че едното преследва другото. Когато корабът се спусна на земята, градът…

— Стоп! — извика мъжът с шапката. Той гледаше през рамото й и беше видял какво се приближава към тях. — Благодаря ви, госпожо Мълинакс. Трябва да тръгваме! — И двамата заедно с оператора започнаха да бягат обратно нагоре към оставената кола.

Сю се обърна и видя какво ги беше изплашило. Един джип, натъпкан догоре с войници, които носеха каски с буквите МР, се приближаваше към тях, криволичейки между пукнатините и дупките. Няколко войника скочиха в движение и се затичаха нагоре към откритата кола на репортерите.

— Госпожица Мълинакс! — извика тя след тях. Откритата кола излетя от мястото си като на рали и изчезна оттатък хълма, преди войниците да стигнат до нея.

Една тъмносиня кола без регистрационен номер спря в северния край на моста на Змийска река. Двама мъже в униформи на офицери от авиацията и един цивилен слязоха от нея и закрачиха бързо към групичката хора, които идваха към тях от южния край на обгорения мост.

— Мили боже! — Офицерът с ястребов нос и персонална значка, на която пишеше „Бъкнър“, спря изведнъж. Беше разпознал един от мъжете, които идваха към тях, но ако това наистина беше полковник Роудс, Мат се бе състарил с десет години през тази нощ. — Струва ми се, че го открихме. — След още няколко крачки добави: — Потвърждавам, това е полковник Роудс. Предайте на Центъра.

Другият офицер, капитан Гарсия, носеше портативен телефон:

— „А-едно“ вика Центъра, намерихме полковник Роудс. Повтарям: намерихме полковник Роудс. Спешно се нуждаем от линейка. Колкото може по-бързо.

— Линейката тръгва, „А-едно“ — отговори диспечерът от фургона на централното командване, разположен на паркинга пред Клуба на Боб Уайър.

168