Стингър - Страница 169

169

Роудс вървеше, подкрепян от Зарра Алхамбра. Той видя полковник Бъкнър от Специалното разузнаване и каза:

— Добро утро, Алън. Снощи изпусна нещо наистина вълнуващо.

— Предполагам, че имаш право. — Бъкнър кимна. — Това е господин Уинслоу. Той е координатор при нас. — Бъкнър посочи с ръка цивилния мъж до себе си. — Капитан Гънистън вече докладва на комисията — каза Бъкнър. — За теб сме повикали специална линейка, която след няколко минути ще те откара в медицинската база. — Той се вгледа в разрушенията наоколо. — Изглежда, това градче доста е пострадало. Можеш ли да ми кажеш колко горе-долу са пострадалите?

— Много — отговори Роудс. Ръката вече не го болеше, просто му тежеше, сякаш на мястото й имаше торба с прясно излят бетон. — Но мисля, че ние сме най-зле. — Как да обясни, че през изминалите двайсет и четири часа — една микросекунда в мащаба на времето в космоса — на тексаска почва се бе разгоряла битка за съдбата на две цивилизации?

— Полковник Бъкнър? — повика го Гарсия с долепена до ухото слушалка. — На телефона е охраната на района. Докладват за нарушители, промъкнали се през охранявания коридор — вероятно репортери. Капитан Ингълс казва, че няма начин да ги спрат при цялото това отворено пространство, което…

— Кажи му да ги държи надалеч от това място — сряза го Бъкнър. В гласа му се долавяше паника.

— Можеш да се простиш със секретността — вметна Роудс спокойно. — Няма начин да запазиш тайната.

Бъкнър зяпна към него изненадано, като че ли Роудс току-що бе заявил, че американското знаме беше в зелено, розово и виолетово.

Далечният тътен на черната пирамида внезапно спря.

Коди, Рик, Роудс и всички други обърнаха погледи към нея. Основата й започна да свети в синьо-оранжев цвят. Горещи вълни затрептяха на утринната светлина.

Мостът се разтресе. По земята премина вълна от вибрации и горните три четвърти на пирамидата започнаха да се издигат, оставяйки нагорещената основа отдолу. Тънки реактивни струи обвиха като в рамка ръба на пирамидата и преминаха с грохот по тунелите от страната на Бордъртаун, стопявайки червената пръст и пясък в бучки черно стъкло. Горещ вятър задуха със свистене по моста. Пирамидата бавно се издигна на около сто и двайсет метра, замря за малко, отразявайки слънцето в черната си люспеста повърхност, след това започна бавно да се върти около оста си.

— Капитан Рединг докладва, че са заредили и са готови за изстрел — предаде Гарсия казаното по телефона.

Ракетите „Сайдуайндър“ — помисли си веднага Роудс. Погледна нагоре и видя изтребителите да се престрояват в ударна формация.

— Оставете я да излети! — каза той.

Бъкнър грабна телефона.

— Тук е ръководителят на групата Алфа Страйк. Задръжте така. Стрелба при команда оттук, разбрано?

— Не! Недейте! — протестира силно Том, като си проби път напред. — Пуснете кораба да излети!

От пирамидата на всички страни се изстрелваха огромни енергийни потоци.

— Готови за команда! — повтори Бъкнър.

— Кажи на изтребителите да не стрелят, Алън. — Роудс хвана ръката на Бъкнър. — Няма значение какво са ти наредили. Моля те, оставете я да си отиде.

Бъкнър издърпа гневно ръката си.

Започна компресия на околните стени на пирамидата. Те пукаха и хвърляха светкавици на стотина метра от нея. Въздухът се нагорещи и пирамидата затрептя като пустинен мираж. Само за няколко секунди космическият кораб беше изменил формата си и сега приличаше на заострено копие.

Корабът отново започна да се издига — доста по-бързо този път — и да набира скорост. За секунди се превърна в черна резка, която се забиваше в синьото небе.

— Бягай! — завика Рик. — Бягай!

Изтребителите продължаваха да кръжат отгоре и да чакат заповед. Бъкнър отвори уста. Роудс се протегна и с усилие издърпа телефонния кабел от гнездото му.

Чу се гръм от преминаването на свръхзвуковата бариера, който стресна лешоядите и вдигна прах чак на петдесет километра в тексаската пустиня. Космическият кораб се издължи и се превърна в тъмна неясна чертица, която се движеше по дъга в небето. Той мина покрай кръжащите изтребители, сякаш бяха просто рисунки на небето, и изчезна.

Духна вятър, изду дрехите и развя косите им и мина със свистене над оцелелите покриви на градчето. От кораба и неговия пилот нямаше и следа. Далече горе реактивните изтребители продължаваха да кръжат като комари, които не са успели да си смукнат кръв.

— Господине! — Уинслоу говореше дрезгаво и провлачено. Роудс си помисли, че такива като този високопоставен държавен служител сигурно ги развъждаха някъде в специални ферми. — Мисля, че това беше последното ви действие като офицер от Военновъздушните сили на Съединените американски щати.

— Целуни ме отзад — каза в отговор Роудс. После се обърна към Бъкнър: — И ти също!

Погледна нагоре. Изтребителите се снишаваха. Всичко беше свършило, оставаше само да се почисти.

Една камионетка с червен кръст спря до северния край на моста. Вратата отзад се отвори и на земята се спусна рампа. Вътре се виждаха кушетки, кислородни маски, медицински уреди и неколцина лекари.

— Време е да вървим. — Бъкнър махна с ръка към колата.

Роудс направи няколко крачки с помощта на Зарра, но изведнъж спря. Слънцето вече се бе показало, небето ставаше синьо, денят предвещаваше да е горещ като пещ. Той се обърна към другите, погледна в лицата на Коди, Рик, Миранда, Джеси, Том и малкото момиче. То не се събуди даже от свръхзвуковия гръм и Роудс предположи, че скоро всички щяха да спят като нея. Кошмарите щяха да се появят по-късно. Но всеки щеше да се справя с тях както може, защото човешките същества, ако не можеха друго, то поне издържаха на много. Ние спасихме два свята — помисли си Роудс. Доста добра проява като за хлебарки.

169