Стингър - Страница 167

167

Той понечи да се измъкне от ваната, но Гнуси промърмори нещо и го задържа. Тя все още беше замаяна и сигурно щеше да се наложи доктор Ърли да я прегледа. Рей погледна лицето й и приглади няколко косъма от разрошената й коса и тогава, на червената светлина на утрото, видя онова, което мракът бе държал в тайна: блузката на Гнуси беше отворена и… О, мили боже! О, мили боже, ето ги! И двете й гърди бяха разголени. Стояха си там и всичко им се виждаше — и зърната, и всичко останало. Бяха само на сантиметри от пръстите му. Рей ги гледаше хипнотизиран. Толкова близо. Толкова близо до него. Направо си беше странно как мозъкът му превключваше от мисълта, че може да бъде убит, на мисълта, че може да загуби девствеността си в една вана. Какво би могъл да направи — това си беше Секслъчът на Извънземните. Винаги непредсказуем.

Дали да не я докосне, само веднъж. Съвсем набързо, тя никога няма да разбере. Той придвижи пръсти към гърдите й и Гнуси отвори очи. Червени и подути. Лицето й беше подпухнало и изглеждаше понатъртено, но въпреки това му се струваше красива. Никога не е била по-красива, облегната на рамото му, а лицето й — толкова близо до неговото. Очите й се помъчиха да фокусират образа пред нея.

— Рей?

— Самият той — засмя се Рей нервно.

— Така си и знаех. — Тя се усмихна сънливо. — Всичко ти е наред, момче. Един ден ще накараш някое момиче да се почувства наистина по-специално. Като истинска жена. — Очите й отново се затвориха и слабият й дъх погали шията му.

Рей погледа още малко гърдите й, но не приближи повече пръстите си. Ще му дойде времето — помисли си той. — Но не сега. Не днес. Някога в бъдещето. Вероятно не с Гнуси, а с някое момиче, което още не познаваше. И може би щеше да бъде свързано с любов. Изглежда, размислите върху тези неща са онова, на което хората викат „порастване“.

— Благодаря ти — каза й той, но Гнуси не отговори. Рей притвори блузката й и закопча няколко копчета. Ако някой ги намереше, тя щеше да му се стори такава, каквато бе сега в неговите очи — спящата Гуинивер. А това беше рицарската му проява за годината, помисли си той. Отсега нататък всичко ще бъде друго. Почувства тялото си цялото във възли. Отпусна глава назад и се загледа в изгряващото червено слънце.

Хеликоптерите прелетяха над улица „Селесте“ и разпръснаха мъглата. От „Дамгосващо желязо“ се появиха Ед Ванс, Селесте Престън и Сю Мълинакс. След като стената се срути, те бяха останали зад бара, проснати по лице сред отломките на пода. Бяха чули още трясъци от разрушаване на къщи и Ванс бе помислил, че настъпва краят на света. Изведнъж Селесте беше започнала да крещи неистово и точно тогава бяха чули шума от хеликоптерите. Сега, когато се увериха, че силовото поле беше изключено и вятърът от хеликоптерите се завихряше около тях, Ванс не можа да се сдържи. Той нададе радостен вик и прегърна Селесте, като я вдигна от земята.

Нещо като зелен прилеп мина покрай лицето на Ванс. Последваха го още, гонени от вятъра.

— Какво е това? — извика Сю.

Селесте протегна ръка и хвана няколко. Отвори шепа и какво да види — осем стодоларови банкноти. По улица „Селесте“ хвърчаха пари!

— Боже! — Сю сграбчи в шепи колкото можа и ги натъпка в блузата си. На улицата наизлязоха и други хора и сред всичките тези разрушения започнаха да събират пари. — Откъде идват?

Селесте се отскубна от мечешката прегръдка на шерифа и закрачи сред летящите около нея огромни количества пари. Жълтият й кадилак се беше обърнал на една страна, две от гумите му бяха спукани и на червеното зарево тя видя как доларите се завихряха и излитаха нагоре, щом над тях минеше някой от хеликоптерите. Тя отиде до колата с треперещи крака и каза:

— По дяволите!

Стодоларовите банкноти излизаха от разпорената предна седалка. Ванс приближи към нея. Мократа му риза беше натъпкана догоре с банкноти.

— Виждала ли си някога нещо подобно? — крещеше той.

— Открихме къде е скрил парите Уинт — прекъсна го Селесте. — Старият негодник натъпкал с тях седалките. Той ми казваше да не продавам никога тази кола. Мислел е, че аз знам защо.

— Добре де, започвай да ги събираш тогава! По дяволите, те ще се разхвърчат из целия град.

Селесте изсумтя и се огледа. Улиците бяха целите в дупки и пукнатини, магазините приличаха на ударени от пряко попадение на бомба, навсякъде се виждаха смачкани коли, а много още горяха вътре в двора на Кейд, къщите не ставаха за нищо друго освен за подпалки.

— Не остана много нещо от Пъкъл — каза Селесте. — Май с градчето е свършено.

— Хващай парите! — настоя Ванс. — Хайде, нали са твоите пари. Помогни ми да ги събера.

Тя погледна пълната си с долари ръка. След това разтвори пръсти и парите отлетяха, издухани от вятъра.

— Ама ти луда ли си? Те хвърчат навсякъде!

— Вятърът ги иска — каза в отговор Селесте. — Вятърът би трябвало да ги отнесе. — Тя го погледна с леденосините си очи. — Ед, аз съм дяволски благодарна, че след всичко, което се случи, съм все още жива. Живяла съм и в бордей, живяла съм и в палати и не знам кое от двете ми подхожда повече. Ако ги искаш — давай, събирай. Така или иначе всичко ще иде за данъци. Но тази сутрин съм жива, Ед, и от това се чувствам страшно богата.

— Същото се отнася и за мен, но това не означава, че съм си загубил ума! — Той бързо започна да тъпче джобовете си.

— Това няма никакво значение. — Селесте махна с ръка на неговите възражения. — Сю, да имаш още бира тук?

— Не знам, госпожо Престън. — Сю беше спряла да събира банкноти. Блузата й вече беше пълна, но погледът й бе замъглен и на фона на разрушения Пъкъл всичко й изглеждаше двойно по-нереално. — Мисля… че ще ида да проверя какво е останало от къщата ми. Вие си вземете каквото искате от бара. — След тези думи тя тръгна през вихрушката от пари към улица „Боуден“.

167