Стингър - Страница 166

166

— Мамо, защо плачеш? — попита Стиви.

Сардж вдигна сферата от пода и се изправи. Движенията му ставаха по-бързи. Очите му блестяха сурово, но излъчваха поразяваща интелигентност.

— Вашият език няма възможност да изрази… да опише колко съм благодарен на всички. Съжалявам, че донесох на този свят толкова болка. — Той погледна към тялото на Кърт и постави ръка на рамото на Коди. — Не исках това да се случи.

Коди кимна, но не можа да каже нищо.

— Знаем — каза Том. — Бих искал да можеше да видиш някоя по-хубава част от нашия свят.

— Мисля, че видях една прекрасна част от него. Какво е един свят без народа си? Или без поколението, което идва? — Той се пресегна и нежно докосна със загрубялата и изкривена от работа ръка на Сардж кестенявата коса на Стиви.

Очите и мозъкът на Стиви още не можеха да надвият страшното желание за сън.

— Познавам ли те?

— Не. Но някой ден, може би някой ден твоите родители ще ти разкажат за мен.

Стиви сгуши глава на рамото на Джеси. Не я интересуваше къде се намира или пък какво става наоколо. Тялото й беше изтощено. Беше сънувала такъв чудесен сън — че играе на едно огромно пасище със Суийтпи в слънчев летен ден. Такъв чудесен сън…

— Най-големият подарък е втората възможност — каза извънземното същество. — Точно това дадохте на моя народ. Бих искал да мога да ви се отплатя с нещо за това, но единственото, което мога да обещая, е, че на моя свят винаги ще се пее песен за Земята. — Лека усмивка озари лицето на Сардж. — Кой знае, някой ден може би ще се научим да играем и бейзбол.

Джеси грабна ръката му. Трудно намираше думи:

— Благодаря ти, че ми върна Стиви. Добър път — и внимавай, чуваш ли?

— Чувам. — Той погледна към другите, кимна мълчаливо на Коди и Рик, след това отново се обърна към Джеси и Том. — Вървете си вкъщи — каза им. — Знаете пътя. И аз знам моя.

Обърна се и закрачи през помещението. Единият му крак се прегъваше в коляното като акордеон. Влезе в малката пирамида. След кратка пауза, през която оглеждаше уредите, започна бързо да натиска лостовете.

Том, Джеси, Коди, Рик и Миранда излязоха от помещението на кораба. Стиви се бе прилепила за шията на Джеси. Минаха по пътя, по който бяха дошли, през прохода, който водеше спираловидно към една широка черна платформа в тунела отдолу. Лампите, които бяха хвърлили там, още грееха в далечината.

А в черната сфера, която извънземното държеше в ръце, Сардж Денисън беше изправен пред кръстопът. Той беше млад, красив и гъвкав и имаше пред себе си цял живот. По някаква необяснима причина бе облечен в маслиненозелена униформа. В ръцете си държеше куфар. Денят бе слънчев, духаше лек приятен ветрец. Черният път пред него се разклоняваше в две посоки. Пътните табели бяха написани на чужд език. Бяха имена на белгийски селца. От едната посока му се стори, че чу далечен тътен на гърмежи и над земята се издигнаха облаци дим. Нещо лошо става там — помисли си той. — Нещо страшно лошо, което не бива никога да се случва отново.

Чу се лай на куче. Обърна се и видя Скутър. Страшно палаво куче, което седеше и го чакаше, махайки неистово с опашка. Сардж погледна натам, където хоризонтът беше чист. Не знаеше какво има нататък, зад зелените дървета и малките хълмчета, но си заслужаваше да походи малко и да види. Разполагаше с всичкото време на света, за да стигне там.

— Чакай! — извика той на Скутър. — Идвам и аз! — И закрачи. Странно, куфарът в ръцете му беше лек като перце. Той се наведе и взе една пръчка от земята. Хвърли я високо и надалеч и се загледа как Скутър се затича с все сила да я стигне, намери я, захапа я и я донесе обратно. На Сардж му се стори, че така може да играят цял ден. Усмихна се и тръгна по черния път към земята на мечтите си.

58. Изгревът

Рик започна да се изкачва по въжето. Шестте метра до повърхността му се сториха безкрайни. Успя да изкачи само три и ръцете му отказаха. Той се пусна обратно, напълно изтощен.

Отгоре се разнесе глас:

— Направи клуп на въжето и си пъхни крака в него! Ние ще те издърпаме!

— Добре! — извика Том. — Чакайте малко!

Той направи клупа и Рик промуши крак в него. Не мина много време и го издърпаха върху пода на къщата на Крауфийлд. Дискът на утринното слънце се червенееше на небето. Силовото поле го нямаше вече и пустинният бриз издухваше дима и праха.

От Крепостта бяха дошли Ксавиер Мендоза, Боби Клей Клемънс, Зарра и Пекуин. Те пуснаха отново въжето и този път изтеглиха Миранда.

Когато издърпаха Роудс, той замалко не коленичи да целуне пода. Възпря го страхът, че ако се наведе, може да не се изправи отново. Отиде, залитайки, към пътната врата, стиснал осакатеното си рамо, вдъхна дълбоко от свежия въздух и погледна навън към белия свят.

В небето над Пъкъл и Бордъртаун кръстосваха хеликоптери и предпазливо заобикаляха пирамидата. Високо горе то бе нашарено от белите следи на реактивните самолети, които очакваха по-нататъшни разпореждания от земята. На шосе №67 се виждаха светлини от стотици фарове — цял конвой от камиони, джипове, камионетки и каравани. Роудс поклати глава. Сега вече нищо не можеше да се скрие. Той чуваше шума, който пирамидата издаваше. Оттук му приличаше на ниско боботене. Дофин… сега Сардж… все още задържаше кораба, оставяйки им време да прекосят тунелите.

Рей Хамънд чу шум от летящ хеликоптер над себе си и отвори очи. Лежеше в някаква вана, а остриганата по индиански глава на Гнуси бе опряна на рамото му. През един счупен прозорец влизаше червеникава слънчева светлина. Двамата се криеха тук, откакто се бе обърнала камионетката на Танка. Бяха чули счупването на прозорците на околните къщи, но не бяха се мръднали от мястото. Рей беше предложил да влязат във ваната.

166