Стингър - Страница 165

165

Внезапно тялото трепна и измежду иглените зъби излезе хрипливо съскане:

— Вие… хлебарки-и-и-и… — Очите му се обърнаха нагоре и устата за последен път се отвори да поеме въздух.

Опашката на Стингър се вдигна, топката с шиповете се затресе и удари за последен път силно по пода, сякаш се противопоставяше на такъв край.

Огромното туловище застина неподвижно.

Пулсът на корабните механизми вече бе оглушителен. Виолетовото слънце пращеше от акумулираната в него енергия. Дофин се обърна към Джеси, която беше клекнала на пода до Том. Ръката му беше одрана до костта и Джеси късаше парчета от ризата му, за да превърже раните.

— Няма време — каза й Дофин. Тя огледа командното табло, като се мъчеше да дешифрира геометричните символи. — Двигателите съвсем скоро ще достигнат прага на енергийната си мощност и ще са готови да издигнат кораба. — Тя се взря в плота с лостове вътре в малката пирамидка. — Това е центърът на управлението. Мога да забавя излитането достатъчно, за да излезете по тунелите, но няма да имам време да променя навигационните координати и да вляза в хибернационната камера.

— Повтори това на прост английски — каза Том.

— Не мога да задържам повече кораба на Земята — преведе думите си Дофин. — И нямам време да вляза в капсулата си. Имам нужда от друг приемник.

Все едно някой беше забил юмрук под лъжичката на Джеси и й беше изкарал въздуха.

— Какво?

— Съжалявам. Нуждая се от физическа форма, за да задържа кораба да не излети, докато вие вървите през тунелите. Ударната вълна ще ви убие.

— Моля те… върни ни Стиви. — Джеси се изправи. — Умолявам те!

— Аз също искам това! — Лицето на Дофин се беше изкривило в мъчителна гримаса, а малките ръце притискаха черната сфера към гърдите й. — Трябва да имам друг приемник. Моля ви да ме разберете — опитвам се да спася и вас, и себе си.

— Не! Ти не можеш да вземеш Стиви! Искам си дъщерята обратно!

— Ъ-ъ… приемник същото като опекун ли е?

Дофин погледна надясно и след това нагоре към Сардж Денисън.

— Какво прави приемникът? — попита той предпазливо.

— Приемникът — започна Дофин — защитава тялото и мозъка ми. Аз го нося като щит, като се отнасям с голямо внимание към тялото и мозъка му.

— Работа на пълен работен ден, така ли?

— Да. Приемникът почива в мир в място, където неговите мечти се сбъдват. Но той никога няма да се върне на Земята. След като този кораб излети…

— Цялото небе е пред него — довърши Сардж.

Дофин кимна с надежда в очите.

— И ако намериш друг приемник, ти… нещо като… ти си събличаш кожата ли? И семейство Хамънд ще получат обратно дъщеря си? Така ли?

— Точно така.

Сардж се замисли за момент. Лицето му се набръчка от напрежение. Известно време остана, загледан в ръцете си.

— Може ли да вземем Скутър с нас? — попита той.

— Не бих и помислила, че може да отидем някъде без него.

Сардж сви устни и шумно въздъхна.

— Какво ще ядем и пием?

— Няма да имаме нужда. Аз ще бъда в хибернационната камера, а ти ще си тук. — Тя повдигна капсулата. — Заедно със Скутър, ако искаш.

Сардж се усмихна едва-едва.

— Аз… малко ме е страх.

— И аз се страхувам — каза Дофин. — Хайде заедно да станем смели.

Сардж погледна към Том и Джеси, след това към другите. После пак се вгледа в напрегнатите и блеснали очи на малкото момиченце.

— Добре — реши се той накрая. — Ще стана твой приемник.

— Сложи си пръстите тук — каза му Дофин и той предпазливо докосна сферата. — Не се страхувай. Чакай. Просто чакай.

По повърхността на кълбото заиграха сини линии.

— Хей! — извика нервно Сардж. — Я виж това!

Сините линии се съединиха и заплуваха като мъгла под ръцете им. Дофин затвори очи, изключвайки всичко външно и най-вече постоянния грохот на кораба. Тя се концентрира единствено върху това да отприщи огромната енергия, която се намираше вътре в сферата. Усети как кълбото реагира, почувства го като приливите на нейната планета — те я заливаха и всмукваха все по-навътре в дълбините на океана, далеч от тялото на Стиви Хамънд.

Около пръстите на Дофин започнаха да изскачат сини искри.

— Господи! — изненадано каза Сардж. — Какво беше… — Искрите се появиха и около неговите пръсти. Почувства леко изтръпване. То мина нагоре по тялото му, по целия гръбнак. — Господи! — беше всичко, което успя да каже.

В следващия момент потоци енергия бликнаха от сферата и се обвиха около ръцете на Дофин и Сардж. Очите му се разшириха. Ярките сини ленти се увиха една в друга и се насочиха с ясно доловимо бръмчене към очите на Сардж и Дофин, влязоха в ноздрите им и обвиха главите им. Искрите танцуваха в косите на Дофин. Сардж отвори уста и от пломбите му започнаха да прескачат искри.

Том и Джеси се бяха притиснали силно и не се осмеляваха да кажат нещо или да помръднат. Другите също мълчаха.

Огромната сила на енергията от сферата накара Сардж да отметне глава назад. Коленете му се подкосиха и той се свлече на пода. Дофин се строполи две секунди по-късно. Енергийният поток се прекъсна, капсулата падна от детските ръце и се търкулна в краката на Джеси.

Дофин седна и започна да мига. Понечи да каже нещо, но нищо не излезе от устата й.

Тялото на Сардж трепереше. Той се обърна на една страна и бавно се изправи на крака.

Дофин потърка очи. Сардж пое дълбоко въздух няколко пъти, след което заговори:

— Том и Джеси, отведете дъщеря си вкъщи.

— Мамо? — каза Стиви. — Много ми се спи.

Джеси се затича към дъщеря си, вдигна я и я притисна силно до себе си. Том се приближи и прегърна и двете.

165