Стингър - Страница 159

159

— Ще го направя! Непременно! — Дофин нежно сложи ръка върху посивялата му буза и Роудс почувства лекото убождане на електрически заряд в пръстите й. — Ти няма да умреш. — Прозвуча като заповед.

— Винаги съм искал да умра в Южна Дакота. В легло и когато съм на сто и една години. — Болката започваше да го обхваща, но лицето му с нищо не издаде това. — Добре е да тръгвате.

— Ще се върнем за теб — увери го Рик.

— Май наистина ще трябва да се върнете. — Той сложи пръчката динамит на гърдите си за всеки случай.

Очите на Дофин шареха бързо от стена на стена. Ослушваше се и за драскане на нокти в пръстта. Разбра, че Стингър беше прав — това място бе неговият свят, той бе навсякъде.

Движейки краката си като бутала, древният воин в детското телце навлизаше дълбоко в царството на Стингър.

56. Работилницата

— Стой! — прошепна Коди. Миранда и Сардж веднага спряха зад него. — Виждам светлина пред нас.

Нарече го светлина, защото не можа да измисли нещо по-точно. Това по-скоро беше някаква бляскава виолетова мъгла в далечния край на коридора, по който вървяха през последните десет минути. Макар да бе загубил представа за разстоянието, Коди прецени, че до това място имаше около дванайсет метра. Откакто напуснаха помещението, в което бяха затворени, се движеха пипнешком на тъмно, по някакъв коридор, чиито стени и под приличаха на подгизнала кожа. На Коди му се струваше, че вървяха по наклон, който спираловидно се спускаше надолу. До този момент не бяха виждали никакви други входове, нито пък светлини.

Коди хвана Миранда за ръката и внимателно я поведе напред. Тя беше хванала ръката на Сардж и го дръпна след себе си. Стъпваха в някаква лепкава кал, дълбока пет-шест сантиметра, която се процеждаше от тавана на коридора и се събираше на пода му. Стигнаха до бляскавата мъгла. Точно пред нея коридорът завиваше надясно. Отпред се виждаше кръгъл отвор, който водеше в някакво голямо помещение, осветено с виолетово сияние.

— Хайде, Скутър — прошепна Сардж, — трябва да се движим с другите.

Влязоха вътре. Коди се спря, заслепен от светлината.

Над тях, вероятно на трийсет метра, висеше огромно кълбо от виолетова мъгла. От него се излъчваше силна светлина като от някакво неземно слънце. По вътрешните стени на помещението се виждаха още отвори и платформи — чак до самия му връх. Коди го оприличи на мравуняк, гледан отвътре, само дето не виждаше никакви белези за живот. На около двайсет метра над кълбото висеше черна пирамида, голяма колкото влекач на трактори, свързана със стените чрез две огромни метални подпори. От нея излизаха хиляди сребристи кабели, които влизаха в стените. Но това, което предизвика най-силно удивление у Коди, стоеше непосредствено пред тях.

На площ около петдесет на петдесет метра бяха разположени стотици устройства с форма на сфери, осмоъгълници или огромни плочи. Някои от тях бяха красиви и озадачаващи като скулптури. Всичките бяха черни като абанос и отвън изглеждаха като покрити с люспи. Бяха наредени в дълги редици и свързани със сребристосинкави пръти. Някои от тези предмети се извисяваха на около шест до десет метра.

— Какви са тия неща? — попита Миранда боязливо.

— Машини, предполагам. — Отначало Коди си бе помислил, че се намират в машинното отделение на кораба, но ритмичният бумтеж не идваше от това място, а отдолу. Една от стените — цялата черна, беше покрита с геометрични форми, които светеха със слаба виолетова светлина. Вероятно нещо, написано на езика на Стингър, предположи Коди. На друга стена имаше цяла редица триъгълни екрани, на които се появяваха картини, приличащи на рентгенови снимки на хора, или само на черепите и вътрешните им органи, гледани под различни ъгли. Картините се сменяха на две-три секунди. Това явно беше нещо като картинна енциклопедия на анатомията на човешкото тяло.

— Боже всемогъщи! — Сардж погледна нагоре. — Имат си и изкуствено слънце! — Но топката от бляскава мъгла излъчваше студена светлина и като гледаше към нея, той почувства, че вътре в главата му нещо започна да пулсира.

— Трябва да има изход оттук — каза Коди, хвана отново Миранда за ръката и тръгна да пресича помещението по черния, покрит с нещо като обработена кожа под. Навсякъде се виждаха локвички от слуз, сякаш преди малко оттук беше минал огромен охлюв. Коди предположи, че от другата страна на тази зала има още един отвор.

Тръгнаха между редиците от машини. Коди чу нещо като издишване — машините дишаха. По гърба му полазиха тръпки. Те не са живи, просто не можеше да са живи същества! Но техните люспести повърхности се надигаха и отпускаха и всяка от машините правеше това със собствен ритъм. Коди имаше чувство, че ръката на Миранда щеше да смачка неговата от стискане.

От един огромен блок, набоден с игли като някаква чуждоземна шевна машина, висяха парчета, които много приличаха на човешка плът или на добра имитация на човешко месо. Друга машина поддържаше едно огромно вретено с бобина от фино навити жици, което влизаше в следващата машина, а там на нещо като улей бяха нахвърляни безпорядъчно като парчета боклук дрехи, коси и нещо, което страшно приличаше на човешки кости. Коди с ужас осъзна, че това бяха машините, които произвеждаха двойниците на Стингър. Ремонтна работилница, някакво зловещо подобие на работилницата на Мак Кейд.

Точно зад машините се виждаше още един отвор. Коди тръгна към него, но внезапно спря.

— Какво има? — попита Миранда, която почти се сблъска с него.

— Виж онези неща там. — И Коди посочи с ръка към пода на помещението. По него се влачеха трийсетина кабела, опънати като разтеглени червени мускули. Коди се обърна и погледна назад — кабелите влизаха в най-голямата дишаща машина. Но въпросът беше към какво бяха съединени от другия си край?

159