Стингър - Страница 158

158

Нещо се гърчеше на пода, като се опитваше да излази по-надалеч в слузестата тиня. То имаше една ръка, а другата беше почерняла и лежеше на няколко метра от него. Главата му представляваше безформена маса. Пълна със счупени игли, устата се отваряше като хрилете на някаква чудновата риба. Единственото му оцеляло око трепна на светлината. Опашката с шипове се беше развила от гръбнака и биеше наляво-надясно с последни сили. Ръката му започна да копае трескаво в пръстта. Съществото се опитваше да се зарови.

Роудс насочи към него вързаните в сноп лампи, като се целеше в лицето и се мъчеше да избегне биещата опашка. Ужасната разкъсана уста се отвори широко, от нея изтече сива течност, а окото му започна да пуши и гори в орбитата си. Въздухът се изпълни с парлив мирис на въглен. Окото изскочи от орбитата, стопи се и се превърна в слуз, а тялото потръпна и застина. Опашката удари конвулсивно още веднъж и падна като сухо листо.

Електрическата светлина изгаря очите на съществото, помисли си Роудс. А слепи, двойниците вече не бяха нужни на Стингър — те всъщност бяха ходещи и говорещи камери, затова захранващият ги източник на енергия просто ги изключваше. Но щом всички двойници по някакъв странен начин бяха части от Стингър, задвижвани вероятно от мозъчните му вълни, значи и самият Стингър чувстваше болка. Болка от куршум или от експлозия на динамит. „Ти ме нарани“ — той си спомни какво му беше казало съществото в къщата на Додж Крийч. Всички двойници бяха Стингър и чрез тях Стингър беше чувствителен към болка.

Роудс отново поведе другите и те минаха забързано покрай изгорялата маса на земята. Дофин хвърли безразличен поглед към лежащото същество, но Джеси не се осмели. Кърт тръсна пепелта от цигарата си върху обезобразената глава и отмина бързо напред.

Бяха само на два-три метра от мъртвия двойник, когато пръстта в стената отдясно на Роудс изригна. Някакво гърбаво същество се хвърли към лампите. Опашката му излезе от стената и започна да бие по тавана на тунела. Роудс се извърна, но съществото вече беше върху него, преди той да успее да стреля. Чу изстрели. Рик и Том стреляха почти от упор в чудовището. Тогава Роудс почувства, че рамото му бе ударено от нещо като моторна резачка, останала без контрол. Нещо го вдигна от земята и го удари в отсрещната стена с такава сила, че едва не му счупи гръбнака. Джеси изпищя, последваха още изстрели. Коленете на Роудс омекнаха. Нещо влажно и горещо обля ръката му и той падна долу.

Рик видя лицето на съществото — тъмни очи и сива коса. То беше на господин Диас, притежателя на обущарницата на Втора улица. Тялото беше на скорпион. Рик мушна цевта на пушката в това лице и пръсна долната му челюст. Съществото отстъпи назад, като закриваше с една ръка очите си от светлината. Кърт изстреля един от четирите останали патрона, който откърти парче от главата му. От раната започнаха да изскачат някакви неща, напомнящи червеи във вряща вода. Опашката се завъртя и за малко да отнесе главата на Том. След това двойникът се обърна и се мушна в дупката, откъдето се беше появил и за секунди изчезна.

По тунела се носеше пушек от изстрелите. Джеси вече бе коленичила до полковника. Стори й се, че отдолу в раната се белее костта. Течеше страшно много кръв. Лицето на Роудс бе станало пепелявосиво. Той все още стискаше пушката и дръжката на лампите.

— Проклетникът ме разкъса с ноктите си — опита се да каже Роудс. — Искаше да счупи лампите.

— Не говорете! — Джеси скъса ризата му и оголи раната. Тя беше дълбока и ужасна за гледане. Разкъсаните мускули се свиваха и разпускаха.

Студена пот изби по челото на Роудс. Той едва-едва се усмихна на загрижеността на Джеси.

— Госпожо, това е единственото нещо, което мога да правя сега. Загазих, нали?

— Трябва да го изведем оттук — каза Джеси.

— Не! Докато ме спасявате, Стингър ще излети. — За радост на Роудс, ръката му беше изтръпнала. Той я хвана над раната и я стисна силно, като че ли искаше да задържи болката, преди тя да го връхлети. — Слушайте! Ако искате да си върнете Стиви… и другите… трябва да го направите сами. Аз дойдох, докъдето можах. — Той потърси с поглед Дофин, която беше застанала до Рик и го наблюдаваше напрегнато. — Дофин… ти каза, че можеш да ги водиш. Направи го.

— Какво е състоянието му? — попита Дофин.

— Главната артерия не е засегната. Раните са предимно мускулни. Но това, което ме тревожи, е шокът. Тази вечер му се събра твърде много.

— На кого му е било лесно? — Роудс почувства, че му става студено. Още малко и щеше да загуби съзнание. — Оставете ме тук и вървете! Стигнахме чак дотук, дявол да го вземе!

— Той има право — каза Рик. — Трябва да продължим.

— Аз ще измъкна момчето си оттук — добави Кърт, макар стомахът му да бе свит на топка от страх. — Нищо не може да ми попречи.

— Ние трябва да продължим — съгласи се Дофин. Ритмичното бумтене на системите, които се зареждаха с енергия от резервоарите, се усилваше. Тя коленичи до полковник Роудс. — Стингър може да се върне за вас. Знаете това, нали?

— Да. Дръжте — отговори Роудс и бутна лампите към тях. — Някой да ми даде фенерче. — Том му подаде своето и Роудс облегна пушката до себе си, като сложи кървавия си пръст на спусъка.

— Дайте му и динамит — предложи Дофин. Кърт му даде една шашка, запали цигара и я сложи в сивите устни на полковника.

— Благодаря. Сега съм зареден като за лов на мечки. — Той погледна Дофин в лицето. Нямаше го вече малкото момиче. Пред себе си виждаше едно същество, обхванато от силна страст и гордост. Очите й излъчваха нещо древно, говореха за силна болка, но в тях имаше и смелост. — Ти си много добра — каза й той с отслабващ глас. — Надявам се да се върнеш при твоите… — как го беше казала: при своя народ — спомни си той. — Надявам се да ги научиш, че за живота си струва да се бориш.

158