Стингър - Страница 160

160

Нямаха друг избор, освен да излязат в коридора.

— Да тръгваме — каза Коди, подканяйки повече себе си, отколкото другите двама. Едва бяха направили няколко крачки по слузестата повърхност, когато Коди чу нещо, което прозвуча като навиването на рибарска корда върху макара.

Кабелите на пода започнаха да вибрират. Те се прибираха бързо в дишащата машина и Коди разбра, че нещо идваше по коридора пред тях. Чу шум от драскащи по пода на коридора нокти. Изглежда, маршируваше цяла армия от Стингъри.

— Назад! — извика той на Миранда и Сардж. — Връщайте се! По-бързо!

Шумът от движението на нещо много голямо почти ги застигна. Коди се насочи към една от машините, която приличаше на гигантска ковашка наковалня, и тримата се скриха зад нея. Той приклекна и започна да наблюдава отвора. По гърба му лазеха тръпки. Кабелите продължаваха да се навиват в дълбините на дишащата машина.

И ето — това, което идваше към тях, изпълзя през отвора на помещението. Пъстрата му кожа беше влажна и блестеше на виолетовото слънце. Онова, което му се бе сторило като цяла армия, се оказа едно-единствено същество, но видът на тази безбожна твар изпълни Коди с неописуем ужас. Той почувства как вътрешностите му се свиват като опърлени от силен огън. Разбра, че в момента вижда не някой от двойниците, а съществото, пресякло огромните дълбини на космоса, за да търси Дофин — извънземното, което беше приземило този космически кораб, беше дълбало тунели под Пъкъл и беше изскачало от подовете на къщите да търси човешки тела. Сега то стоеше пред него.

Долу, в тунела, Дофин продължаваше да се движи напред като малък танк. Зад нея Джеси и останалите едва успяваха да не изостават. Кърт се подхлъзна в слузта и стана, като ругаеше и чистеше мръсотията по себе си. Дофин се вслушваше в пулса на кораба. Не знаеше дали силовото поле беше изключено, но щом това станеше, към двигателите на кораба щеше да се подаде огромно количество енергия.

Най-отзад вървеше Рик.

Изведнъж от пръстта под краката му изригнаха две ръце. Едната от тях го хвана като в челюсти за подутия глезен, а ноктите й пробиха кожата му. Той извика силно, след това насочи пушката си към главата на съществото и започна да стреля. От лицето на чудовището се разхвърчаха парченца месо.

— Върнете се! — изрева Кърт и като сложи колта върху черепа на съществото, покрит с черна коса, натисна спусъка. Главата се разчупи и избълва вътрешностите си, но съществото продължи да държи здраво Рик за глезена с едната ръка, а с другата удряше краката на Кърт. Той подскачаше като нестинар. Рик падна, но успя да насочи фенерчето към лицето на чудовището и видя как очите му потънаха навътре в големи гънки от плът. Те започнаха да пушат и след секунда изригнаха като малки гейзери, а лицето се изкриви в страхотна гримаса на болка или може би на гняв. Ноктите разхлабиха хватката си, съществото се заби в земята и изчезна.

— Добре ли са всички? — Дофин беше спряла на около десет метра напред. Джеси обърна лампите назад, за да освети мястото.

Кърт помогна на Рик да стане. И двамата трепереха.

— Можеш ли да ходиш? — попита Кърт. Рик се опита да стъпи на крака си. Раните от ноктите всъщност бяха облекчили напрежението в крака му, но сега пък глезенът му кървеше. Той кимна в отговор:

— Да. Мога да се оправя.

— Чакайте. — Том бе видял нещо и бе насочил светлината от фенерчето си по посоката, от която бяха дошли. Очите му се разшириха зад стъклата на очилата. — О, боже мили!

Като удряха с шипестите си опашки, към тях се приближаваха четири скорпиона в човешки образ. Светлината ги сепна малко, те поспряха, но след това отново продължиха да напредват към групичката от хора.

Том вдигна пушката си и започна да стреля. Кърт го спря:

— Не си хаби патроните, човече. — Той щракна запалката и я доближи до фитила на една от шашките, фитилът засъска и припламна. — Всички да легнат! — Изчака няколко секунди, докато фитилът се разгори, хвърли го към приближаващите същества и се просна по корем на земята.

Минаха няколко секунди. Нямаше експлозия.

— Исусе! — Кърт вдигна глава. Скорпионите бяха точно върху динамита. Все още нямаше никакъв взрив. — Тази трябва да е била браку…

Динамитът избухна. Взривната вълна повдигна четирите същества във въздуха и ги хвърли върху стените на тунела. Кърт и другите я усетиха като изгаряш пустинен вятър. Дофин също беше легнала по корем и въздушното течение от взрива разроши косата й.

Джеси повдигна лампите и насочи светлината към съществата. Две от тях се мъчеха да се заровят в пръстта. На земята се гърчеше един, а последният не мърдаше.

— Бинго — подхвърли Кърт.

Дофин се изправи.

И точно тогава нещо зад нея я хвана за врата и я вдигна във въздуха. Два остри нокътя се забиха в кожата й и тя извика от болка. Онова я държеше на една ръка разстояние. Краката й се люлееха.

— Всичко свърши — прошепна Стингър с гласа на Мак Кейд.

Джеси чу вика на Дофин и понечи да се обърне и да насочи лампите пред себе си, но гласът на Мак Кейд прозвуча властно:

— Хвърлете оръжията! Иначе ще й строша вратлето!

Джеси се поколеба. Погледна към Том. Той също се взря в нея, стиснал пушката до гърдите си.

— Хвърлете оръжията! — повтори Стингър. Двойникът държеше детето между себе си и светлината. На гърдите му се гърчеше главата на кучето. — Хвърлете ги в коридора, колкото се може по-надалеч. Хайде!

— О, боже! — Кърт се свлече на колене в мръсотията и започна да се клати назад-напред. — Не ме убивай! Моля те… умолявам те, не ме убивай. — Очите му бяха диви от ужас. — Моля те, не ме убивай!

160