Стингър - Страница 150

150

Някой го докосна по рамото и той се извъртя мигновено и опря дулото на пистолета до лицето на един млад мъж.

— Кво правиш бе? Защо, по дяволите, се промъкваш така зад мен?

— Полковник Роудс каза, че всички трябва да се отдръпнат от прозорците — каза Гънистън и отклони пистолета от лицето си.

— Твърде късно. Тук прозорците са потрошени.

— Въпреки това по-добре се отдръпнете и стойте в коридора. — Гънистън започна да пълзи към другата стая.

— Ей, чакай! — Чак сега мозъкът на Кърт щракна и в него влезе името на полковника. — Кой каза? Полковник Роудс ли? — Когато Гънистън кимна, Кърт рече: — Трябва да му предам съобщение. Къде е той?

— През шест врати нагоре по коридора.

Кърт изпълзя навън, мина покрай Фрейзиър, изправи се и закрачи по коридора, без да настъпи нито един от залегналите там седем-осем човека. Преброи пет врати и влезе, без да чука, в шестата, на която беше изписано с червен спрей „Щаб“ и „Почукайте, преди да влезете“. Вътре на пода бяха залегнали две момчета, които Кърт познаваше като приятели на Коди, ветеринарката, съпругът й и малката й дъщеря. До прозореца беше коленичил мъж с къса черна коса. Той имаше пушка, която насочи към Кърт, когато се отвори вратата.

Кърт вдигна ръце.

— Ти ли си полковник Роудс?

— Аз съм. Постави пистолета на масата.

Кърт изпълни заповедта — Роудс не приличаше на човек, с когото може да се спори. Очите му бяха потънали в тъмни дупки, а лицето му беше подуто и цялото нарязано от стъкла.

— Казвам се Кърт Локет. Мога ли да си сваля ръцете?

Роудс кимна и свали пушката, а Кърт си спусна ръцете.

— Бях на шосе №67, точно на края, където тая виолетова клетка се спуска до земята. Отвън са се събрали цяла дружина щатски войски. Има и много важни клечки от правителството. Познаваш ли полковник Бъкнър?

— Да.

— Той с там с другите. Написа ми на една дъска каквото искаше да ти каже, защото аз ги виждах, но не можех да ги чуя. Както и да е, той искаше да се увери, че си добре и да разбере какво става тук. Аз трябваше да предам съобщението.

— Благодаря. Мисля, че идваш малко късно.

— Аха. — Кърт погледна към разрушените стени. — Май имаш право. — Погледът му се спря на малкото момиченце. То трепереше и той клекна до него. — Не се тревожи, миличка. Ще се отървем от това, бъди сигурна…

— Благодарна съм ви за вашата загриженост — каза момичето и погледът му го прободе като лазерен лъч, — но не съм ви миличка.

Усмивката на Кърт замръзна на устните му.

— О! — каза той или поне си помисли, че го каза и се изправи.

— Полковник! Чуйте! — извика Том. Ритмичното блъскане на опашките по колите заглъхваше. Шумът спря. Той надзърна през прозореца и видя, че съществата се отдалечаваха сред колите. По-големите изчезнаха в тъмнината. — Те си отиват.

Роудс погледна навън и се увери, че това бе истина.

— Какво става? — обърна се той към Дофин. — Това да не е някакъв капан?

— Не знам. — Тя се приближи към него. Търсещият лъч още не се бе появил. Това можеше да означава само едно нещо: капсулата й беше намерена. Но може би не означаваше това — може източникът на енергия да се е повредил, може да се е изтощил. Разбираше, че в отчаянието си се хващаше — на човешки език — за цилиндричните кухи стъбла на растенията, с които хората понякога пиеха течности.

Том и Роудс гледаха как съществата се отдалечават чак докато мъглата ги погълна изцяло. На улица „Селесте“ все още горяха огньове, а нейде отдалеч се чу трясък на чупещо се дърво — сигурно опашките на чудовищата бяха разрушили някаква къща по пътя си. Последва тишина. Чуваха се само плачът на бебетата и риданията на възрастните.

— Тия негодници пак ли ще се върнат? — попита Кърт.

— Не мога да кажа със сигурност — отговори му Роудс. — Засега поне, изглежда, минават в отстъпление.

Дофин успя да си преведе този израз след три секунди.

— Неправилно! — каза тя след това. — Стингър никога не минава в отстъпление.

— Ама ти наистина говориш смешно за едно малко момиченце — намеси си Кърт. — Нищо лошо не искам да кажа с това — обърна се той към Джеси. Изведнъж си спомни нещо, което искаше да забрави завинаги. Спомни си как Лори Рейни изникна от пода в Клуба на Боб Уайър и каза с тракащ глас: „Сички шъ ми кажете за малкото момиченце. Онова, което е Приемникът!“ Каквото и да ставаше тук, той не беше сигурен, че иска да го знае. — Някой да има цигари и кибрит?

Боби Клей Клемънс му даде последните шест цигари от пакет „Лъки Страйк“ и една малка пластмасова запалка. Кърт запали и смукна силно от цигарата.

— Дофин? Знам, че си там!

Гласът дойде от паркинга. Сърцето на Дофин подскочи в гърдите и тя се олюля. Знаеше, че е само въпрос на малко време, но ето че моментът вече бе настъпил.

— Дофин? Нали така те наричат? Хайде де, отговори ми!

Том и Джеси разпознаха гласа на Мак Кейд. Роудс погледна навън и му се стори, че различава някаква фигура върху една кола, точно в края на сянката, но не беше сигурен. Гласът можеше да идва и от друго място.

— Не ми създавай излишни трудности! Времето ми е пари!

Кърт седна на пода, стиснал цигарата в крайчеца на устата си. Очите му примижаха от гъстия облак тютюнев дим. Той наблюдаваше малкото момиченце, което май не беше човешко същество. Том понечи да го дръпне на пода, но то му каза: „Не!“ — и той го остави.

— Ако искаш да смачкам още няколко хлебарки в калта, ще го направя — обеща гласът на Стингър. — Всичко зависи от теб!

Преследването бе свършило. Дофин го знаеше. Знаеше, че вече е разкрита.

150