Стингър - Страница 149

149

Тук беше претъпкано. Десетки хора от Пъкъл и Бордъртаун бяха клекнали плътно един до друг, толкова плътно, че изглеждаха като споени. По коридора се носеха димни талази, бебета плачеха, а заедно с тях — и възрастните мъже. Самият Кърт чувстваше, че ей-сегичка ще заплаче. Беше дошъл тук да намери Коди, но момчето било излязло. Така му каза един от ренегатите. Кърт беше останал да го почака и ето, настана този ад. Той изпълзя далеч от вратата, като прибави още една стена между себе си и този голям мръсник с шипестата опашка. Някой бърбореше на мексикански точно до дясното му ухо. Телата се поотместиха и му направиха място.

Подът се повдигна. Изпадаха още тухли, писъците се усилиха. Една старица до него хлипаше. Внезапно ръцете й се плъзнаха по ръката му и се вплетоха в пръстите му. Той я погледна — очите й бяха замъглени от катаракт. Тя продължаваше да се люлее назад-напред, а мъжът до нея я обгърна с ръце.

Погледите на Кърт и Ксавиер Мендоза се срещнаха.

— Къде е Коди? — попита Мендоза.

— Още е някъде навън.

Старицата започна да говори бързо на испански като обезумяла, а Мендоза се стараеше да я успокои. Палома Джурадо се опитваше отчаяно да разбере какво беше станало с Рик и Миранда, но Мендоза знаеше единствено, че двамата не бяха стигнали още до сградата.

Кърт съзря дебелата фигура на Стан Фрейзиър, притисната до стената недалеч от мястото, където стоеше той. Мъжът се потеше обилно, а в ръцете си държеше лъскав пистолет. Когато сградата отново се разтресе, Кърт пропълзя до съседа си.

— Фрейзиър! Това нещо използваш ли го?

Фрейзиър се помъчи да си поеме въздух. Лицето му беше бяло от страх.

— Нямаш нищо против аз да го използвам, нали? — каза Кърт и изтръгна пистолета от дебелите му като салами ръце. След това се обърна и пролази по корем в стаята, от която бе излязъл преди малко. На стената й зееха две дупки, големи колкото колела на лека кола. Приклекна близо до счупения прозорец, дръпна назад ударника на колта и зачака този таран на крака да се покаже отново от дима. Би дал лявата си ръка за глътка „Кентъки Джент“, но копнежът не можа да го завладее, защото огромната сянка на съществото отново излезе от дима и се затича към тях. Опашката му изсвистя и удари стената някъде отдясно на Кърт. Посипа се дъжд от тухли. Кърт започна да стреля. Чу два от куршумите да рикошират от бронята, но следващите два сигурно попаднаха в по-мека тъкан, защото се чу приятен глух звук от потъването им в тялото на чудовището. То завъртя опашка към него, но тя мина край прозореца и удари стената на съседната стая. Подът се разтресе, като че ли бе избухнала бомба. Кърт изстреля последните два патрона и видя как от огромния крак на съществото започна да пръска сива течност. То отстъпи назад в тъмнината, откъдето се чу хрущене от смачкан метал.

— Дръж.

Кърт се огледа. Мендоза беше оставил Палома Джурадо при жена си и чичо си и беше се промъкнал в стаята. В дланта, протегната към него, имаше още четири куршума.

— Намерих ги в джоба му — каза Мендоза. — Може да ти потрябват.

— Наистина може да ми потрябват. — Кърт бързо изхвърли празните гилзи и презареди. Ръцете му трепереха. — Гадна нощ, а?

— Si. — Мендоза изсумтя и си позволи да се усмихне мрачно. — Изглеждаш, сякаш те е газил слон.

— Точно така се чувствам. — На върха на носа му беше увиснала капчица пот. — Имах едно доста неприятно преживяване на шосето, като идвах насам. Случайно да имаш цигари?

— Не, съжалявам.

— Тук някъде трябва да има нещо за пушене. — Той щракна барабана на пистолета на място и го завъртя така, че да има готов патрон под ударника. — Да си виждал моя син днес?

— Беше в Бордъртаун преди около двайсет минути. Тогава го видях за последен път.

— Той ще се оправи. Яко момче е. Като баща си. — Кърт се изсмя хрипливо. Мендоза се обърна и запълзя обратно при семейството си, но Кърт го спря: — Чакай! Искам да ти кажа нещо и мисля, че сега му е времето. Коди май те смята за свестен човек. Той за много неща е глупак, но при преценката на хората не бърка. Трябва да си бил доста добър към него. Струва ми се, че трябва да ти благодаря за това.

— Той е добро момче — каза Мендоза. Беше му трудно да гледа във воднистите като на болно куче очи на Кърт. — От него ще стане по-добър мъж.

— По-добър от мен, искаш да кажеш.

Този път Мендоза срещна втренчения поглед на Кърт.

— Si — каза той. — Точно това исках да кажа.

— Изобщо не ме интересува какво мислиш за мен. Държал си се добре с моето момче и аз ти благодаря. Това е всичко. — И Кърт обърна гръб на Мендоза.

Мендоза почувства как стомахът му се сви на топка от гняв. Не можеше да разбере с какво право Кърт наричаше Коди „моето момче“. Знаеше, че го използва само за чистене на къщата и да му носи пари за цигари и нищо повече. Е, той нямаше да се промени.

— Моля, няма защо — каза Мендоза през зъби и се върна при жена си и чичо си.

Само едно нещо забрави да каже мексиканецът — помисли си Кърт: Коди ще стане по-добър от него, ако все още е жив. Никой не можеше да каже какво е онова, което обикаляше отвън сред прах и дим. Никой не знаеше къде е Коди. Защо това проклето момче бе отишло до Бордъртаун? Никога няма да разбера какво е търсил там — си каза Кърт. Но едно нещо бе сигурно. Че щеше да му скъса задника от бой…

Не, няма да го направиш!

Кърт се наведе. Дългоопашатите проклетници отвън още думкаха по колите с опашките си, сякаш знаеха, че това тормози хората в сградата. Той започна да натиска спусъка, но поразмисли и реши, че трябва да пести куршумите. Чувстваше се странно — главата му беше бистра и с тялото му всичко беше наред. Раните му още кървяха и го боляха много, но той понасяше болката. Не беше уплашен — е, поне не беше вцепенен от страх. Може би защото с него беше Трежър. Ако момчето се появеше… не, когато момчето дойдеше, Кърт щеше да… Не знаеше точно какво щеше да направи, но нямаше да се отнася жестоко с него. Може би щеше да му каже колко хубава беше закачалката за вратовръзки и че се надява да направи и други неща като нея. Щеше да му го каже съвсем сериозно. Даже би могъл да се опита и от пиячката да се откаже. Това щеше да бъде трудна работа, но… имаше още много лоши неща, които стояха между двамата. Трябваше да се чистят едно по едно.

149