Стингър - Страница 151

151

— Аз съм тук — извика тя в отговор.

— Е, видя ли, не беше толкова трудно. Ще ти кажа само, че тоя път добре се погонихме. Изплъзна ми се в онова астероидно поле, но ти знаеше, че ще те намеря. Корабите за отпадъци не са предназначени да развиват голяма скорост.

— Не са и много сигурни — каза Дофин.

— Наистина не са. А сега няма ли да излезеш? Ще ми трябва малко време, за да загрея двигателите.

Дофин се поколеба. Тя чувстваше как стените на „Скала седем“ се надвесваха над нея и усети предстоящото мъчение с игли и сонди.

— Всъщност ти не си ми нужна — каза Стингър. — В мен е капсулата ти. Това е достатъчно да ми осигури наградата. Щом излетя, ти вече няма да можеш да се прибереш на планетата си. Но си помислих, че може да искаш да се спазарим.

— Да се спазарим? За какво?

— На кораба си съм взел три живи хлебарки от тия, местните. Казват се Сардж Денисън, Миранда Джурадо и Коди Локет.

Кърт застина. Втренчи се напред, а от носа му излезе цигарен дим. Легнал по корем на пода, Зарра прошепна: „Madre de Dios.“

Дофин погледна към Том и Джеси и те видяха как лицето й се изкриви от болка. Джеси прималя. Ако Стингър беше взел капсулата, значи беше взел и Стиви. Тя наведе глава. Сълзи потекоха по страните й.

— Чакам те! — подканваше я Стингър отвън.

Дофин си пое дълбоко въздух. Дойде й наум една земна фраза, научена от Танка и Гнуси: „Страшно издънване“. Хората бяха направили за нея всичко, което могат. Сега беше неин ред да направи за тях всичко, на което бе способна.

— Пусни ги и аз ще дойда при теб — извика тя.

— Хайде бе! — Стингър се изсмя сухо. — Да не съм расъл в саксия. Не ме мисли за толкова голям балък! Ти идваш първо, после пускам тях.

Дофин знаеше, че Стингър никога няма да ги пусне. Те щяха да му донесат допълнително възнаграждение от Юмруците.

— Трябва ми време да си помисля.

— Нямаш никакво време — сърдито извика Стингър. — Или излизаш веднага, или взимам капсулата ти и трите хлебарки и заминавам! Ясно ли е?

Кърт се усмихна мрачно, но очите му гледаха изцъклено.

— Проклето мексиканско шикалкавене — промърмори той, без да се извини на Зарра.

— Да — отговори Дофин. Гласът й стана дрезгав. — Разбирам всичко.

— Много добре. Значи постигнахме съгласие. Много са лоши вибрациите на това бунище, Дофин. Можеше поне да се разбиеш на планета, дето не вони чак толкова.

Роудс постави дулото на пушката на прозореца, но Дофин каза тихо: „Недей“ и той махна пръст от спусъка. След това Дофин повиши глас:

— Взимай ги. Аз няма да дойда.

Настъпи тишина. Джеси вдигна колене към брадичката си и започна да се люлее като малко дете. Кърт гледаше как димът от цигарата се носи към тавана.

— Май не чух кво каза — извика Стингър.

— Чу ме много добре. Вземи ги. Вземи и капсулата, и трите човешки същества. Предпочитам това, отколкото да живея в затвор. — Дофин почувства как кръвта й се качва в главата. Тя усети прилив на гняв и се надвеси над прозореца и извика още по-силно: — Вземи ги!

— Добре де — отвърна Стингър, — значи съм те подценил, а? Сигурна ли си, че така искаш да направя?

— Да, точно това искам!

— Така да бъде! Надявам се да ти хареса това място, Дофин. Ще трябва да останеш тук бая време. Ще си мисля за теб, когато започна да си броя паричките. — Закрила очи с единствената си ръка, фигурата се спусна от колата и се отдалечи.

Докато Стингър излизаше от паркинга, измежду колите най-вляво, почти до червените камъни, с които завършваше улица „Оукли“, се надигна друга фигура и закуцука към сградата.

— Стиви… о, боже мили… Стиви. — Джеси започна да стене, хванала уста в шепата си.

В гласа на жената се чувстваше истински ужас, едно чувство, което се предаваше лесно на всички езици. Дофин се отвърна от прозореца, отиде до Джеси и клекна пред нея.

— Чуйте ме! — каза тя настоятелно. След това погледна към другите с пламнали очи. — Чуйте ме всички! Стингър никога няма да ги пусне! За него те са много по-ценни от наградата за мен!

— Така значи. — Роудс остави пушката до себе си. Чувстваше се на сто години. — Стингър победи.

53. Единственият път

— Не! — каза Дофин разпалено. — Стингър не е победил! — Тя се взря в очите на Джеси. — Аз няма да му позволя да победи. Нито този път, нито когато и да било.

Джеси не каза нищо, но отчаяно й се искаше да повярва.

— Процесът на проверка на системите сигурно е започнал вече. — Дофин се изправи. — Всичко се управлява автоматично. Трябва също да се охладят и хибернационните камери за затворниците. Стингър ще е зает с командните уреди и това ще му отнеме от двадесет до тридесет земни минути. След изключването на силовото поле двигателите ще започнат да се подготвят за старта. Още петнадесет до двадесет минути според моите изчисления ще са необходими за набирането на нужната мощност за излитане. И така — имам на разположение приблизително между тридесет и пет и петдесет минути, за да вляза в кораба, да намеря затворниците и да ги изведа навън.

— Просто няма начин това да стане — каза Роудс, като я гледаше изумен.

— Има! Един-единствен начин. През тунелите. Трябва да намеря вход към тунел, който е най-близко до кораба на Стингър. Предполагам, че такъв ще има от другата страна на моста.

— Даже и да… — Джеси започна с мъка. — Даже и да ги измъкнеш оттам… какво ще правим със Стиви? Как ще ми върнеш Стиви?

— Ще намеря капсулата. Ще я взема от Стингър. Както вече казах, аз познавам кораба му, защото съм била два пъти в него. Знам как функционират системите му. Мога да въведа данните за навигационните координати на моята планета в управляващия апарат, да превключа на автоматичен пилот, да поставя капсулата в хибернационна камера и да се влея в нея, преди да е започнало охлаждането. След като вляза в капсулата си, Стиви ще е освободена.

151