Стингър - Страница 148

148

Дофин се изскубна от Том. Кожата й беше наелектризирана като на електрическа змиорка. Тя скочи на перваза на прозореца. Роудс помисли, че ще се хвърли и я хвана за ръката. През тялото му премина електрически заряд, от който зъбите му затракаха, но въпреки това не я пускаше.

— Не! — извика той, като се опитваше да я задържи. Дофин се мяташе като заловено животно.

Усилията й бяха насочени към една цел: да излезе от тази кутия и да отведе Стингър далеч от хората, хванати в нея като в капан. Изведнъж видя огромната сянка да приближава през пушека. Бялата светлина се разля върху главата на съществото и се отрази в иглите в продълговата му челюст. Две от очите му се насочиха към нея, докато други две се обърнаха към друг прозорец и за момент Дофин помисли, че видя лицето си, отразено в тесните черни зеници. Не можеше да каже дали тези очи я разпознаха. Бяха студени и безизразни като дълбините на космоса. Стингър продължи да крачи напред, вдигнал зад себе си смъртоносната опашка като огромна въпросителна. Пълният блясък на електрическата светлина падна върху главата на съществото. Чу се съскащ звук, който напомни на Роудс за парче бекон върху скара. Той видя как очите на Стингър се покриха с мехури, които протекоха в местата, където светлината ги докосна. Опашката му изплющя напред. Роудс успя да издърпа Дофин от прозореца и се хвърли с нея на пода. Шиповете на опашката пробиха стената на съседния апартамент и оттам се разнесоха викове и писъци. Целият втори етаж се разтресе.

Стаята се изпълни с прах от тухли и мазилка. Роудс се надигна от земята и надникна навън, но съществото вече се бе оттеглило от светлината. В паркинга опашките на другите същества на Стингър продължаваха ритмично да удрят по колите. Дофин лежеше на една страна и дишаше тежко. Знаеше, че Стингър се опитва да изпотроши лампите. Изведнъж една мисъл я разтърси, като че ли някой я удари: търсещият лъч трябваше да мине преди дванайсет секунди. Тя не беше спирала да ги отброява мислено. Къде беше лъчът? Ако се е изключил…

Не искаше даже да си помисли какво означава това.

— Чакайте — каза Роудс, — това нещо се връща.

И посегна към пушката на Том.

В тъмнината на тавана у Хамънд Скутър започна да ръмжи. Сардж запали още една кибритена клечка и я приближи до сферата, която държеше в другата си ръка. Не видя нищо в нея, но когато я разтърси, чу слаб звук като от плискане на течност. Това топче беше странно хладно, сякаш току-що бе извадено от хладилник. Сардж го притисна към бузите си, после към челото си като бучка лед. Скутър изскочи от спалния чувал и нервно залая. Сардж му каза:

— Не се притеснявай. Старият Сардж ще се погрижи за…

Къщата се разтърси, някъде отдолу се разнесе звук от разцепващо се дърво.

— … за теб — бързо завърши той.

Чу се трясък от падащи или хвърлени мебели, след това настъпи тишина. Скутър скимтеше и се притискаше към Сардж и той го прегърна. Кибритената клечка изгасна, но Сардж не се реши да запали нова — стъргането по кутията щеше да се чуе много силно.

Тишината беше нарушена от стъпки, които тръгнаха по коридора. Спряха се точно под капандурата на тавана.

Тя рязко се отвори.

Сардж изпълзя встрани от нея, стискайки сферата в ръце.

— Слез долу — каза мъжки глас. — Вземи капсулата със себе си.

Сардж не помръдна. Скутър изръмжа леко.

— Ако имаш кибрит или фенерче, хвърли го тук долу. — Последва пауза, изпълнена с нетърпение. — Не искаш да ме хване амокът, нали?

Гласът говореше с тексаски акцент, но нещо не беше съвсем наред. Думите бяха придружени от тракане, сякаш в гърлото му имаше гнездо на кротали. След това се чу и друг звук — ниско стенание на агонизиращо куче.

Сардж хвърли долу кибрита. Една ръка се протегна, улови кутийката и я смачка.

— Сега слез и ти заедно с капсулата.

Не разбираше какво има предвид мъжът под „капсула“, но прошепна с разтреперан глас на Скутър:

— Ще трябва да слезем долу. Няма как да се измъкнем. — Той се плъзна към капандурата. Скутър го последва.

В коридора стоеше някаква мъжка фигура. Когато Сардж стигна до последното стъпало, една ръка толкова бързо сграбчи сферата от него, че той едва след няколко секунди усети болката и лепнещата кръв по пръстите си. „Това приятелче има много остри нокти — помисли си той. — Одра ме до кръв.“ Видя как мъжът вдигна сферата пред лицето си. На гърдите му, там, където не би трябвало да има нищо друго освен кожа и риза, се гърчеше нещо.

— Намерих те — прошепна мъжът.

От начина, по който произнесе думите по гърба на Сардж полазиха тръпки.

Ръката постави сферата в гърчещата се маса на гърдите. Чу се тракане на нокти и сферата беше приета вътре.

След това ръката на мъжа — влажна и слузеста като корем на стоножка — се обви около Сардж и го повдигна от пода, изкарвайки въздуха от гърдите му. Той беше твърде замаян, за да се съпротивлява. Преди да разбере какво става, мъжът тръгна с широки крачки към зеещата в пода на кабинета дупка. Сардж се опита да повика Скутър, но не можа да каже нищо. В следващия момент мъжът скочи в дупката и двамата заедно започнаха да падат. Сардж се подмокри.

Краката на мъжа посрещнаха пода като амортисьори, но Сардж усети ударът да преминава през цялото му тяло. Чувстваше главата си като чувал, пълен с натрошени стъкла. Скутър изскимтя леко. Мъжът започна да криволичи в мрака и да шляпа с ботуши в слузта, отнасяйки Сардж със себе си.

52. Пазарлъкът

Опашката на съществото проби стената на стаята, в която Кърт Локет и още четирима души се бяха прилепили до пода. Разлетяха се тухли. Една от тях удари стенната лампа до вратата и я направи на парчета. Светлината угасна. От съседната стая се чу изстрел от пушка. Опашката се изви над Кърт и се измъкна навън сред облак от прах. Кърт изпълзя на четири крака и колкото може по-бързо в коридора.

148