Стингър - Страница 135

135

Те се отдръпнаха и му направиха пътека до вратата.

На Коди хич не му пукаше за Съни Крауфийлд. Нито пък му се искаше да се среща отново със Стингър. Тъкмо се канеше да тръгне към вратата, когато… тя се появи, застанала точно зад брат си. Потното й лице блестеше, обградено от мокри къдрици, под очите й се бяха образували тъмни сенки, но въпреки всичко си оставаше готино маце. Кимна й, но тя не отговори. Рик видя кимването и се обърна. Миранда каза:

— Палома се страхува. Иска да знае какво става тук.

— Ще изхвърляме един боклук на улицата. Всичко е наред.

Погледът й се върна към Коди. Беше най-мръсното и окаяно създание, което беше виждала.

— Здрасти! — каза той. — Помниш ли ме?

Тогава Рик опря дулото на пистолета в бузата му и се наклони напред.

— Не говори със сестра ми — предупреди го той, пронизвайки го с поглед. — Нито дума. Чуваш ли ме?

Коди не му обърна внимание.

— Брат ти и аз ще си направим едно кръгче на мотора ми.

Рик притисна дулото на пистолета още по-силно, но Коди само се ухили. Какво можеше да му направи Джурадо — да го застреля тук, пред свещеника, сестра си, Бога и всички останали?

— Няма да се забавим много.

— Остави го на мира, Рик — каза Миранда. — Свали този пистолет.

Дори и в най-страшните си кошмари Рик не беше виждал такова нещо — Коди Локет на територията на кроталите и на всичко отгоре в църквата! И да говори на Миранда като на стара позната! Вътрешно кипеше от гняв, а не можеше да размаже с юмрук ухиленото лице на Коди.

— Рик! — Сега пък беше резкият глас на Мендоза, който разбута хората и излезе напред. — Остави Коди на мира!

— Няма нищо. Тъкмо излизаме — каза Коди.

Той посегна, хвана пистолета на Рик и го насочи настрани. Усмихна се бегло на Миранда, мина по пътеката между кроталите и се спря на вратата.

— Идваш ли или не?

— Идвам — отвърна Рик.

Коди си сложи очилата и тръгна надолу по стълбите към мотоциклета.

След няколко секунди Рик го последва, мушнал отново пистолета в колана си. Коди се качи на хондата и запали двигателя, а Рик седна зад него. Надвиквайки шума на мотора, той му каза:

— Когато всичко това приключи, ще те набия така, че да съжалиш, задето не съм те оставил там долу, в онази ду…

Коди даде газ, мотоциклетът изрева и се изправи на задната си гума като кон. Рик се уплаши за кожата си и се хвана здраво, а мотоциклетът се понесе напред като стрела.

47. Огнева мощ

— Имаме седем минути — каза Том в отговор на въпроса на полковника колко време им остава до крайния срок, даден от Стингър.

Роудс отново насочи вниманието си към Дофин.

— Знаеш, че Стингър може да разруши този град. Знаеш, че ще го направи, ако не те предадем.

— Ако наистина я предадем — каза Джеси, — тогава не става въпрос само за тялото на нашето дете. Щом Стингър се върне при господарите си и им разкаже за нас, те ще нахлуят тук с цяла флотилия.

— Не мога да мисля за това сега! — Роудс избърса лице с ръката си. Апартаментът беше страшно задушен, а през открехнатия прозорец нахлуваше дим. — Всичко, което зная, е, че Стингър иска Дофин. Ако не му я предадем, преди да са изтекли седем минути, ще умрат много хора!

— А още повече ще умрат, след като го направим! — Джеси долови някакъв слаб полъх и вдигна глава, за да го усети по шията си.

Дофин стоеше до прозореца и гледаше мъглата навън. Ето, отново го почувства. Студено и силно течение. Знаеше какво беше — разузнавателен лъч от кораба на Стингър, който търсеше капсулата й. Той отмина, продължавайки бавните си кръгове над Пъкъл. Кожата на приемника й настръхна. Капсулата имаше своя естествена защитна система, която отразяваше лъча за известно време, но Дофин беше научила достатъчно за техниката, с която разполагаше Стингър, и знаеше, че рано или късно той щеше да попадне в целта.

— Какво ще направи Стингър? Знаеш ли? — попита я Роудс.

Тя поклати глава. В мозъка й гъмжеше от смърт и разрушения. Видя тази капсула, наречена Пъкъл, запалена и разрушена — ако не от Стингър, то тогава от Юмруците. Зърна част от силовото поле, което проблесна през облаците дим, носле отново изчезна. Знаеше, че ще умрат много невинни, а и доста бяха загинали вече — все заради нея. В гърдите й забушува старият гняв. Видя как се сриваха стените на нейния град, видя осакатени тела да се мятат сред отломките. Същата жестокост щеше да помете и този град.

— Трябва да напусна този свят — каза Дофин. — ТРЯБВА да се прибера.

— Няма как! — напомни й Роудс. — Казахме ти, на Земята няма междузвездни летателни тела!

— Не отговаря на истината — тихо каза Дофин, загледана на югозапад, към гробището за коли на Мак Кейд.

— Да не би да знаеш нещо, което не ми е известно?

— На Земята ИМА междузвездно летателно тяло. — Очите и горяха като трескави. — Корабът на Стингър.

— Какво ще ти помогне той?

— Ще взема кораба на Стингър — отвърна тя. — Ето как ще се върна вкъщи.

Докато малкото момиче говореше като истински воин, Коди насочваше мотоциклета към тротоара, следвайки указанията на Рик. Съни Крауфийлд живееше сам в дъсчена барака, почти до оградата на автомобилното гробище на Кейд. Озоваха се в един осеян с отпадъци двор и Коди спря с насочен към входната врата фар. Верандата отпред беше изкривена и хлътнала, стъклата на прозорците бяха потрошени, мястото изглеждаше необитаемо, но… всъщност това важеше за всички къщи на Трета улица. Коди загаси двигателя, но остави фара запален. Рик слезе, извади пистолета и се приближи до трите стъпала от сгуробетон пред верандата. Чак тогава осъзна, че Коди не го беше последвал.

135