Стингър - Страница 133

133

Вече беше забелязал, че мотоциклета на Коди го няма. Момчето сигурно беше горе в жилищния блок. Тъмнината не му пречеше, но с усилие прекоси външната стая, защото непрекъснато му се привиждаше някакво черно и овъглено нещо с плющяща опашка. Успя да стигне до кухнята и започна да рови в едно чекмедже за свещи и кибрит. Намери едно парче от свещ и запали фитила. Пламъкът се усили и той видя, че на кутийката кибрит имаше реклама на Клуба на Боб Уайър.

Познаваше се, че Коди си беше идвал — една свещ бе сложена в чинийка на кухненския плот. Кърт отвори хладилника, извади бутилка гроздов сок и гаврътна няколкото глътки, които бяха останали на дъното. Още усещаше вкус на кръв в устата си, а двете празни ямки на избитите му зъби пулсираха в ритъма на сърцето му.

Той запали свещта в чинийката и тръгна с нея към спалнята.

Най-хубавата — червената му каубойска риза — лежеше на пода и той внимателно се намъкна в нея. Седна на леглото с обляно в пот лице.

Забеляза, че малката снимка на Трежър се бе захлупила върху нощното шкафче. Вдигна я и на бледата светлина се вгледа в лицето й. Много отдавна — помисли си той. — Много отдавна.

Леглото го зовеше да скочи във влажните чаршафи и притиснал снимката на Трежър до гърди, да се свие на кълбо и да заспи. Защото сънят беше най-близък до смъртта, а той осъзна, че вече чака само нея. Трежър беше някъде, където не можеше да я достигне, и все още имаше златиста коса и слънчева усмивка и щеше да остане вечно млада, докато той се износваше и уморяваше с всеки ден.

На светлината на свещта Кърт забеляза нещо, което беше пропуснал досега. Лицето на Трежър беше отчасти и лице на Коди. Гъстата къдрава коса беше същата като на Коди, така беше, но имаше и други неща — издадената челюст, гъсти и вежди, ъгловатото лице. И най-вече очите — дори когато беше усмихната, в очите на Трежър винаги имаше стоманен блясък, също както в тези на Коди. Трежър сигурно е била много силна, за да ме зареже, помисли си Кърт. Много силна.

Коди беше в Трежър. Точно там, на снимката. Беше стоял там през цялото време, но Кърт не го беше забелязал до този момент.

А и Трежър беше в Коди. Беше ясно като бял ден.

Той притисна уста с ръка. Беше замаян, сякаш току-що беше получил юмрук в зъбите. Трежър беше в Коди. Беше му оставила част от себе си, а той беше отхвърлил подаръка като сополива кърпа.

— О, господи! — прошепна. — О, господи!

Погледна окачената на стената закачалка за вратовръзки и изстена.

Трябваше да открие Коди. Трябваше да накара момчето да разбере, че е бил заслепен и е страдал. Това нямаше да поправи стореното или да му опрости греховете, но все трябваше да се започне отнякъде, нали? Той внимателно извади от рамката снимката на Трежър. Искаше Коди да се види в нея. Сгъна я нежно и я сложи в задния си джоб.

Стъпките му отекнаха по изкривените дъски на пода. Вървеше с твърдата крачка на човек, който има някаква цел пред себе си. Затръшна мрежестата врата и тръгна по улица „Сомбра“, след което зави на север по „Травис“.

В клиниката на Пъкъл Рей Хамънд привърши с обличането на опръсканата си с кръв риза и всичко останало и излезе от стаята. Очилата му ги нямаше и всичко беше с неясни очертания, но виждаше достатъчно добре, за да не се блъска в стените. Почти беше стигнал до сестринската стая, когато една сестра изскочи неочаквано от вратата вдясно и каза:

— Къде си мислиш, че отиваш, младежо?

— У дома. — Езикът му все още беше подут и челюстта го болеше, когато говореше.

— Не и преди доктор Макнийл да е разрешил — властно заяви тя.

— Аз си разрешавам сам. Не мога да спя и нямам намерение да лежа и да гледам в тавана.

— Хайде. — Тя го хвана за ръка. — Лягаш си обратно в леглото.

Още една, която се опитва да ме отстрани от пътя си, помисли си той и го напуши гняв.

— КАЗАХ, че си отивам у дома. — Рей дръпна ръката си. — И не съм казал, че можеш да ме докосваш. — Дори и без очила забеляза как тя се нацупи възмутено. — Може да съм дете, но си имам ПРАВА. Като например да се прибера вкъщи, когато пожелая. Благодаря за кърпежа и adios.

Той мина край нея с леко накуцване. Очакваше да го хване за рамото, но чак когато се отдалечи на три крачки, я чу да вика доктор Макнийл. Мина край първото гише, каза довиждане на госпожа Сантос и продължи навън. Доктор Макнийл не се втурна да го гони. Предположи, че го чакаха по-важни неща от неговото преследване. Рей едва виждаше на три метра пред себе си. Пречеха му и мъглата, и лошото му зрение. Във въздуха се носеше воня като след бомбичка в кабинета по химия. Той продължи да се влачи по „Селесте“, слушайки как под краката му хрущят стъкла от потрошените прозорци наоколо.

Докато Рей се прибираше към къщи, Коди Локет спря мотоциклета си пред стъпалата на Католическата църква в Бордъртаун. Вдигна очилата си назад и постоя известно време така, без да гаси двигателя. През цветното стъкло на прозорците на църквата се процеждаше светлина и се мяркаха сенки на хора. Преди едва ли би се осмелил да дойде тук, но през тази нощ правилата бяха други. Той изгаси мотора и фара и слезе. Точно в този миг видя фигурата в един двор от другата страна на Първа улица, на по-малко от пет метра от него. Ръката му стисна бухалката с гвоздеи, прикрепена към кормилото на мотоциклета.

Коди не можеше да различи лицето, но видя, че черната й коса се спуска до раменете на мазни кичури.

— Крауфийлд? — каза той. Повтори по-високо: — Ти ли си, Крауфийлд?

Съни Крауфийлд не помръдваше. Изглежда, се усмихваше или по-скоро се хилеше подигравателно. Очите му бяха влажни и блестяха на светлината от църквата.

133