Стингър - Страница 132

132

— Фалшиви са. Продадох истинските. — Колеблива усмивка се появи на устните й. — Мисля, че си го заслужих, Ед. Повече смелост за истината ни е нужна тук, в това гробище. Какво ще кажеш да запаля от твоите?

Тя си взе бирата и се премести на две места от него.

Ед — помисли си той. За пръв път го наричаше на малко име. Плъзна пакета „Кемъл“ и запалката си към нея и тя ги хвана в шепи. После си запали цигара и всмукна от дима с истинско удоволствие.

— Ако ще умирам, поне да съм щастлива — каза Селесте.

— Няма да умираме. Ще се измъкнем от цялата тази работа.

— Ед, повече ми харесваш, когато говориш истината. — Тя завъртя пакета и запалката обратно към него.

Отвън се чу шум от мотор. Коди Локет изникна от дима и повдигна авиаторските си очила.

— Търся полковник Роудс — каза Коди на шерифа. — Той трябва да е тук.

— Да, и аз го чакам. Закъснява с десетина минути. — Не искаше да поглежда отново часовника си. — За какво ти е?

— Момиченцето е горе в Крепостта на ренегатите. Знаеш кого имам предвид — Дофин.

Ванс почти подскочи от стола.

— Сега ли? Тя е там сега, така ли?

— Да, господин Хамънд и жена му са с нея. Но къде е полковникът?

— Отиде с капитан Гънистън оттатък моста, в Бордъртаун. Предполагам, че още са там.

— Окей. Ще ида да ги потърся. Ако се появят тук, кажете им новината.

Коди отново сложи очилата и изтича навън при хондата. Качи се, запали и се отправи на изток по улица „Селесте“. Две неща му направиха впечатление: че шерифът безропотно беше приел заповед от него и че Селесте Престън седеше там. Той зави към моста и даде газ. Мотоциклетът изрева задавено и изчезна в дима.

Беше стигнал средата на моста, когато два фара пронизаха мъглата. Някаква кола идваше с бясна скорост от Бордъртаун и се движеше по средата на осевата линия. Коди и другият шофьор удариха спирачки едновременно и двете превозни средства завиха със скърцане и застанаха почти едно до друго. Двигателят на колата изхъхри и угасна.

Коди видя, че това беше сребристият мерцедес на Мак Кейд. В него имаше двама мъже. Този зад волана беше раздърпан, с тъмна, късо подстригана коса и черта от засъхнала кръв на лицето.

— Вие ли сте полковник Роудс? — попита Коди и мъжът кимна. — Изпращат ме господин Хамънд и жена му. Момиченцето им е горе в жилищния блок. — Той махна с ръка нататък, но светлините не се виждаха от такова разстояние на края на улица „Травис“.

— Вече знаем. — Роудс отново запали двигателя. — Едно момче в църквата ни каза.

Двамата с Гънистън бяха влезли в Католическата църква на Първа улица и бяха попитали отец Лапрадо дали могат да направят обръщение към хората, които бяха дошли да потърсят закрила. Заедно с информацията Рик Джурадо им беше дал и ключовете за мерцедеса.

— Нямаме много време — каза Роудс, включи на задна, после изправи колата и даде газ.

Коди се досети от кого бяха научили. Джурадо беше единственият, който би могъл да им каже. Тъкмо щеше да обръща мотоциклета си в обратна посока, когато разбра, че се намира само на трийсетина метра от Бордъртаун. Църквата беше на още петдесет-шейсет метра надолу по Първа улица. Щом Джурадо беше там, значи и сестра му щеше да е с него. Реши дори да влезе вътре. Какво можеха да направят кроталите? Да му се нахвърлят точно в църква? Струваше си да види каква физиономия щеше да направи Джурадо, а и нямаше нищо против да зърне Миранда отново.

И без това всичко отиваше по дяволите. Сега беше най-подходящият момент за предизвикване на съдбата. Той даде газ и се отправи на юг. След няколко секунди гумите му стъпиха на паважа в Бордъртаун.

46. Цъкането на часовника

Един човек вървеше в мъглата, куцайки с десния крак, който беше препънат в колянната става.

— Хайде, Скутър! — каза той и поспря, за да може кучето да го настигне. После продължи чак до къщата на семейство Хамънд на улица „Селесте“. Почука на вратата, почака, почука отново. — Няма никой! — каза той на Скутър. — Да си ходим ли вкъщи или да лагеруваме тук?

Скутър също се колебаеше.

— Би могла да се появи отнякъде. Тя живее на това място. — Сардж опита бравата. Не беше заключено и вратата се отвори. — Има ли някой вкъщи? — извика, но отвътре не последна никакъв отговор.

Скутър подуши прага и направи първата стъпка.

— Да не си посмял да влизаш! Не са ни поканили! — възнегодува Сардж.

Обаче Скутър вече си бе наумил нещо и изприпка навътре.

Така или иначе решението бе взето. Щяха да почакат тук, докато се появеше някой — момиченцето или родителите му. Сардж влезе, затвори вратата и отиде до някаква стая, в която имаше много разпилени по пода книги. Не си падаше много по четенето, но си спомни една книга, която майка му обичаше да му чете: нещо за някакво момиченце, което влязло в някаква дупка след един заек. Болното му коляно се удари в един стол и той си позволи да се отпусне на него. Скутър скочи в скута му и двамата заедно зачакаха в мрака.

На около петстотин метра от къщата на Хамънд Кърт Локет тъкмо влизаше в своята. Лявата страна на лицето му беше покрита с марля, а лентички лейкопласт придържаха превръзката с йод върху ожулените му ребра. Беше припаднал в каросерията на пикапа и се бе съвзел чак в клиниката, където усети, че мексиканецът го носи на рамо като чувал. Една сестра му беше ударила няколко обезболяващи инжекции и се беше погрижила за раните му, докато той непрекъснато бръщолевеше като луд за клането в Клуба на Боб Уайър. Сестрата беше извикала Ърли Макнийл да слуша и Кърт им разказа за полицаите и военните на шосе №67. Макнийл бе обещал да уведоми полковника и поиска да остави Кърт в някоя от стаите, но той не се съгласи. Силната миризма на дезинфекционни средства и спирт му напомняше много на „Кентъки Джент“ и на това как мозъкът на Хал Маккъчинс блестеше на светлината на лампата. От всичко това му се обръщаха червата.

132