Стингър - Страница 131

131

— Как стана тъй, че никога не си напускала Пъкъл? — реши да попита той, за да не мисли за неумолимия ход на времето. — Чух, че си се справяла наистина добре в гимназията.

— Не знам — сви мощните си рамене тя. — Нищо добро не се появи.

— По дяволите! Не бива да чакаш нещата да се появят. Трябва сам да ги търсиш. Струва ми се, че си могла да си намериш добра работа някъде, да се задомиш и да народиш една къща дечурлига досега.

Той обърна чашата за последната горчива капка кафе.

— Само дето не стана… Както и да е. — Тя се усмихна тъжно. — Мъжете, с които ходех, не искаха да се женят и да имат деца. Е, може и да не ставам за тези работи.

— Та ти си още дете! На колко си, двайсет и осем-двайсет и девет? — Видя, че Сю се намръщи. — Та да не би да си стара! Ей, все още имаш… — Гласът му почти секна, но той продължи: — … много време.

Тя не отговори. Ванс отново погледна часовника си. Беше изтекла още една минута.

— Дани е хлътнал по теб. Знаеш това, нали?

— Той ми харесва. О, не искам да кажа за женитба. Нито пък за… сещаш се. — На бузите й изби руменина.

— Аз пък си мислех, че с Дани сте… ъ-ъ-ъ… съвсем близки.

— Така е. Искам да кажа, че сме приятели. Дани е КАВАЛЕР — каза Сю с достойнство. — Идва у дома и си говорим, това е всичко. Рядко се намира човек, с когото да можеш да си поприказваш. Изглежда, на мъжете и жените им е трудно само да си говорят, нали?

— Ами така е.

Стана му съвестно, че й се беше подигравал и дори му мина през ума, че Дани беше по-свестен мъж, отколкото бе предполагал.

Тя извърна глава към вратата. Ванс видя очите й — сякаш гледаха нещо много далечно.

— Вероятно съм могла да замина. Бях най-добра по машинопис в класа. Предполагам, че съм могла да стана секретарка. Но не исках да напусна. Искам да кажа… Пъкъл не е най-доброто място в света, но е моят дом. Това го прави по-специален, независимо колко е разорен. Имам наистина добри спомени от Пъкъл. Например като бях капитан на клакьорките в гимназията и една вечер играехме срещу роялистите от Сийдъртаун. — Очите й заблестяха като отпреди десет години. — Тогава валеше направо като из ведро, но ние с момичетата бяхме там. И точно когато Лари Парди хвърли онзи четирийсетметров тъчдаун, момичетата ме повдигнаха и направих предно салто. Всички на игрището нададоха такива викове, каквито не бях чувала дотогава. Както и досега. Някои дойдоха по-късно при мен и се чудеха как съм могла да направя такова салто в дъжда, без да си счупя врата. Казаха ми, че съм се приземила като перце. Просто така, магията се развали. Е, тук все пак съм някоя, а там някъде… — Тя махна с ръка към останалия свят. — Не желая да съм никоя. — Очите й срещнаха неговите и го погледнаха сериозно. — Тук е моят дом. А също и твоят. Трябва да се борим, за да го запазим.

На Ванс му загорча в устата.

— Ще се борим — каза той, но думите му прозвучаха съвсем вяло.

В прозореца светнаха фарове и някаква кола спря до тази на Ванс. Фаровете угаснаха и една самотна фигура се приближи до вратата. Не беше нито Роудс, нито Гънистън. Те бяха тръгнали пеш. Селесте Престън влезе с нехайна походка, сякаш всичко — дори пукнатините в плочките — й принадлежеше. Седна на другия край на бара.

— Дай ми една бира с яйце.

— Да, мадам.

Сю извади една хладка бира от разтопения вече лед и отиде до хладилника за яйцето.

Погледът на Селесте обходи бара и накрая тя кимна към Ванс.

— Май си изпуснал времето си за лягане, а?

— Така е. — Беше твърде уморен, за да се заяжда с нея. — Все едно, нямаше да спя добре.

— Аз също. — Тя взе яйцето от Сю, счупи го в ръба на бара и го изпи наведнъж. После го прокара с продължително отпиване от бирата. — Дадох кръв преди няколко часа — обясни тя и избърса уста с опакото на ръката си. — Уинт казваше, че едно сурово яйце с бира е най-бързият начин да си възстановиш витамините.

— Както и да повърнеш — каза Ванс.

Тя гаврътна още бира, а Сю отиде да види старците отзад.

— Как така не си навън да защитаваш града, Ванс? Може би трябва да измъкнеш онова копеле от кораба му и да му стъпиш на врата?

Ванс извади пакета с цигарите от предния си джоб и запали една. Замисли се над въпросите й. Изпусна шумно малко дим, погледна я и каза:

— А ти защо не вземеш да си затвориш плювалника? — Бутилката спря, преди да стигне до устата й, и тя втренчи студените си очи в него. — Значи си една всемогъща кучка, която може да седи тук и да ми казва какво трябва да направя, така ли? И смяташ, че аз пет пари не давам за този град, а? Може да съм изпортил нещо — или пък много неща, — но винаги съм правил онова, което съм смятал за най-добро. Дори когато взимах пари от Кейд. По дяволите, какво друго би могло да задържи Пъкъл на повърхността, освен бизнеса на този малък негодник? — Усети, че кръвта беше нахлула в лицето му и сърцето блъскаше силно в гърдите му. — Жена ми мразеше всяка педя от този град и избяга с някакъв шофьор на камион, но аз останах. Имам двама сина, които тръгнаха с нея и ме познават дотолкова, колкото да ме напсуват по телефона, но аз останах. Всеки ден гълтам праха и ме псуват на два езика, но останах. Платил съм си БОРЧОВЕТЕ, благородна госпожо! — Той посочи с цигарата към нея. — За това не ми стой там в костюма си за езда, окичена с диамантени пръстени, и престани да дрънкаш, че не се грижа за този град!

И тогава каза нещо, което винаги бе знаел, но никога не се бе осмелил да признае:

— Той е всичко, което имам!

Селесте остана неподвижна известно време. После отпи от бирата и тихо остави бутилката на бара. Вдигна ръце и свали пръстените си.

131