Стингър - Страница 130

130

— Вие и двамата изглеждате болни — отбеляза Гнуси. — Какво се случи?

— Образовахме се. — Джеси се опита да стане, но още не беше готова. — Химическото вещество — каза тя на Дофин — всъщност е репродуктивна течност, нали?

— Да. — Погледът на Дофин беше безизразен. Последна сълза се търкулна по лявата й буза. — Онова, което Юмруците наричат „отрова“, е същото химическо вещество, което дава живот на съществата от моя вид.

Джеси си спомни изхвърлянето на тъмната течност при ритуала на оплождането. Веществото, което беше жизненоважно за размножителния процес в света на Дофин, за Юмруците представляваше смъртоносно оръжие.

— Трябва да се прибера у дома — решително каза Дофин. — Не знам колко са оцелели. Не знам нищо и за собственото си дете. Но аз бях тази, която ги поведе. Без мен те няма да се борят. Ще се оставят само на мечтите за мир и спокойствие — Тя си пое дълбоко въздух и в продължение на няколко секунди се отпусна, за да почувства милувката на приливите. — Това беше сън, който продължи твърде дълго, но беше наистина прекрасен.

— Дори да можеш да се върнеш, как ще се бориш с тях? Те просто ще продължат да идват, не е ли така?

— Да, ще продължат, но нашият свят е доста далеч от техния. Трябва да разрушим всичко тяхно, което можем, и да им попречим да си построят постоянна база. Богатството им не е море без дъно, те харчат всичко, което имат, за оръжие. Значи трябва да има някаква граница, която няма да може да преминат.

— Това ми звучи като самозалъгване — каза Том.

— Така е, освен ако не се върна у дома, за да действам за изпълнението му. Ние познаваме планетата си, а те не. Можем да нападнем и да се скрием на места, които не могат да достигнат. — Очите й отново блестяха студено. — Юмруците ме подложиха на изследвания, за да разберат защо тялото ми устоява на „отровата“. Бягала съм от „Скала седем“ и преди. Този път ще ме убият. Не мога да се предам на Стингър — все още не. Разбирате ли това?

— Ние — да. Но полковник Роудс може и да не разбере. — Том отново хвърли поглед към часовника. — Джеси, той вече ни чака в „Дамгосващо желязо“.

— Слушайте, не разбирам всичко това — каза Коди, — но и едно нещо наистина вярвам: ако позволим на Стингър да вземе Дофин и да си тръгне, това няма да е краят на неприятностите ни. Както каза тя, онези Юмруци ще изпратят някои копелета и този път не само в Пъкъл. Човече, ще загази целият СВЯТ!

— Може и така да е, но все пак трябва да уведомим Роудс, че сме я намерили.

— Том е прав — съгласи се Джеси. Макар и все още замаяна, тя се изправи и се протегна, но се наложи да се подпре на масата. — Ще идем да вземем полковника и да го доведем тук — каза тя на Дофин. — Той може да ни помогне да решим какво да правим.

— По-добре вие двамата останете тук с нея. — Коди бръкна в джоба си за ключовете на хондата. — Аз ще отида да го доведа.

— А аз трябва да намеря нашите — каза Танка. Неговата боядисана в камуфлажна окраска камионетка беше на паркинга, без един фар и решетка на радиатора, строшени при грубото влизане в Игралната зала. — Не съм ги виждал, откак излязох от клиниката.

— Просто стойте тук и внимавайте — каза Коди на Том и Джеси.

Той излезе, а Гнуси последва Танка. На вратата тя спря, погледна Дофин с нещо като възхищение и каза: „Фантастично!“ После затвори вратата след себе си.

45. Повече смелост за истината

Ванс паркира патрулната кола пред „Дамгосващо желязо“, отлепи потната си риза от гърба на седалката и влезе вътре. Армираното стъкло на прозореца беше счупено, но отгоре беше закрепено с пирони едно парче обикновено стъкло, колкото да не влиза дим. Няколко керосинени лампи хвърляха колеблива светлина, а заведението беше почти празно. Само в едно от задните сепарета трима старци си говореха тихо. Ванс избегна втренчените им погледи и седна на бара. Сю Мълинакс, все още в златистата си униформа на сервитьорка и с тежък, горе-долу запазен грим, се приближи с полупразна чаша студено кафе.

— Това е последното — каза тя и му го подаде, а Ванс кимна и го гаврътна.

После изви ръка към светлината на близката лампа и провери колко е часът. Два и двайсет и три. Семейство Хамънд закъсняваха, Роудс и Гънистън също. Не е чак толкова важно, помисли си той. Едва ли някой щеше да намери онова малко същество, поне не за времето, което им оставаше. В този дим навън нищо не можеше да се види. Двамата с Дани бяха проверили къщите по „Аурора“ и „Бауден“ и една трета от тези по „Оукли“. Никой не беше виждал момиченцето, няколко от къщите нямаха под, само тъмни дупки. Дани отново беше започнал да откача и се наложи Ванс да го върне в канцеларията. Пъкъл винаги беше изглеждал малко местенце, но сега улиците се бяха удължили, а къщите се бяха превърнали в призрачни имения. При целия този прах и дим нямаше каквато и да било надежда да откриеш някого, който и без това не искаше да бъде открит.

— Ужасна нощ — каза Сю.

— И още как. Сесил отиде ли си?

— Да, изчезна преди малко.

— Защо не затвориш и не се ометеш и ти? Няма кой знае каква сметка да стоиш, нали?

— Обичам да имам с какво да се занимавам. По-добре да стоя тук, отколкото да се прибера в тъмна къща.

— Така си е.

Слабата светлина работеше в нейна полза. Той си помисли, че ако не носеше грим, с който можеше да се боядиса цяла къща, щеше да бъде наистина хубава. Разбира се, Опашката на Кита беше като пожарен кран, но кой беше той, дето ще придиря за размери при всичките тези автомобилни гуми, дето сам друсаше на кръста си. Може и да беше вярно, че Сю носи матрак на гърба си, но вероятно си имаше причини за това.

130