Стингър - Страница 127

127

Коди се приближи, за да гледа по-отблизо. Сърцето му щеше да се пръсне от напрежение, но нямаше никакво понятие какво би могло да се случи пред очите му.

Дофин затвори очи. Почака, докато енергийните клетки на паметта й започнат да се зареждат като батерии.

Джеси се опасяваше, че телесната температура на Стиви става прекалено висока и би могла да повреди мозъка и органите й. Но Дофин бе казала, че Стиви е на безопасно място и тя или трябваше да се довери на това същество, или да полудее. Ръката, която държеше, продължаваше да се загрява. Тялото на Стиви едва ли би могло да издържи на такава треска повече от няколко минути, преди да рухне.

Том каза:

— Чувствам се, сякаш се готвим да играем на криеница… по дяволите!

Той подскочи. Нещо като светкавица мина по гръбначния му стълб. Отвори очи, но светлината му се видя шокиращо силна, със зеленикаво-жълти оттенъци, и ги затвори отново.

— Том? Какво има? — попита го Джеси. Гласът й му се стори като бавно подводно течение. Мозъкът ми стана на айрян — помисли си той.

— Тишина — прошепна Дофин и в гласа й отекнаха камбанки.

Джеси стискаше очи и чакаше, без да знае какво. Макар че, ръката, която държеше, да завираше от горещина, през нейната започнаха да навлизат студени течения и да се придвижват към раменете й. В тялото на Стиви се генерираше електрически ток, който бавно и постепенно набираше сила и напираше в Джеси.

Студеният пулс проникна и в костите на Том и той потръпна. Помисли си, че вече не усеща пода под краката си. Струваше му се, че се носи по някакво течение, а тялото му бавно се накланяше наляво или надясно.

— Какво ста… — Спря да говори, защото гласът му беше толкова дрезгав и странен, че му прозвуча като извънземен и го ужаси.

Джеси чу някакво дрезгаво ръмжене, което много слабо наподобяваше човешки глас. Студенината я обгърна от главата до петите като бриз от Ледената къща в зноен юлски ден. Връхлетя я някакво ново усещане: движение с огромна скорост. Мислеше си, че ако можеше да си наложи да отвори очи, щеше да види как се движат атомите в стената — също като шарките на телевизионния екран при картина със смущения, — както и собственото й тяло, което скоростно намира между тях пролука, през която да се плъзне. Не изпита паника, а само въодушевление. Приличаше на нощен скок в небето — свободно падане в мрака, с тази разлика, че нямаше горе и долу, а само пространство, отвъд познатото в досегашния й живот.

Нещо проблесна отляво, после отдясно, отгоре и отдолу. Неясни точици или гроздове от светлина отминаваха край тях с невероятна скорост. Но очите й бяха все още затворени. Звезди, досети се тя. Боже мой… намирам се насред цяла вселена.

Том също ги беше видял. Сред небесата се търкаляха съзвездия, далечни слънца огряваха разни светове с пръстени, повърхността на облаци от различни газове се вълнуваше като море.

И тогава се озоваха над него — един бял като перла свят, заобиколен от шест бели луни, които пресичаха орбитите си с непогрешима точност. Планетата изведнъж се издигна пред тях. Повърхността й беше забулена от дебел слой облаци, сред които се вихреха яростни бури.

Прекалено бързо! — мислеше си Джеси. Облаците се приближаваха и всеки момент щяха да я обгърнат. — Прекалено бързо! Ще се…

Проникнаха през облаците и се спуснаха надолу по спиралата на една вихрушка. Ноздрите на Джеси се изпълниха с миризма на амоняк. Последва нов шок, от който дъхът й секна — адски студ, последван от абсолютна тъмнина. Продължаваха да пътуват с шеметна скорост и да се носят косо надолу. Постепенно ги обгърна топлина и прогони студа. Тъмнината изсветля до кралско синьо, после отстъпи на морски синьо-зелено. Копринено мека течност се притисна до лицето на Том. Обхвана го пристъп на клаустрофобия. Ще се удавим! — помисли си и опита да се отскубне от ръката на Дофин, но тя го стисна още по-здраво и не искаше да го пусне. Той се замята, за да се освободи и стигне до повърхността, но осъзна, че все още диша без никакви затруднения. В действителност не се намираме в чуждопланетен океан — каза си, докато продължаваха надолу. — Това е сън… все още стоим в жилищния блок, там, в Пъкъл…

С известно усилие успя да извърне глава, за да погледне Дофин и да се увери, че бе така.

Вече не държеше ръката на малко момиченце.

Ръката беше призрачно сива, прозрачна като мъгла, с два тънки пръста и къс сплескан палец. Беше съвсем малка и изглеждаше крехка като току-що надуто стъкло. Към тази ръка беше прикрепено стъбълце, което се влачеше на четири-пет стъпки встрани до истинската същност на Дофин.

Точно до Том се намираше някакво тяло с форма на торпедо, дълго около два метра и половина, изпълнено със светлина, която блестеше с всички цветове на дъгата. Още повече стъбълца, прилични на пипалца, се носеха около тях така, както се движеше самата течност. Всяко от тях имаше подобна ръчица с два пръста и един палец. Тялото им завършваше с дебел, плосък като лопата мускул, който без никакви усилия ги изтласкваше напред. Почти на опашката на израстъка се намираше сребриста нишка, която свързваше тялото с малката му черна сфера.

През прозрачната плът на Дофин преминаваха електрически искри. Виждаха се органите, придържани от съвсем проста рамка от сив хрущял. Том погледна там, където предполагаше, че е главата на Дофин и видя нещо валчесто, със сърповидна уста и подобен на хобот израстък, дълъг около половин метър. Видя и едно от очите — жълта сфера с големината на бейзболна топка и зелена, вертикално разположена зеница. Окото се завъртя към него. В погледа му имаше спокойствие и скрита сила. Главата кимна и Том си пое рязко въздух при тази проява на внимание. Дробовете му се изпълниха с въздух, а не с течност. Призрачните, натоварени с електрически заряд пръсти стиснаха ръката му, а някаква друга ръка го докосна по рамото, за да го успокои.

127