Стингър - Страница 128

128

Дофин ги поведе към още по-големи дълбини. Около телата им се плъзгаха топли течения, а светлината ставаше все по-силна. Струваше му се, че слънцето на тази планета се намира в ядрото й.

От дълбините се надигнаха още много същества от вида на Дофин. Джеси се сви уплашено, но усети здравата й ръка. Тогава се обърна и я видя такава, каквато беше я видял и Том. Първото й импулсивно желание беше да се отдръпне, но го сподави. Разбира се, че Дофин представляваше различна форма на живот, какво друго бе очаквала? Дофин бе същество, създадено за живот в океана, въпреки че „океанът“ й би могъл да бъде от амоняк и азот.

Другите същества се издигаха радостно нагоре със спираловидни движения, а капсулите им се увиваха на края на въжетата. Не обръщаха внимание на човешкото присъствие, но Том и Джеси знаеха, че това бяха спомени в паметта на Дофин — нейното вътрешно око — и те бяха само посетители тук, чуждоземни гости от бъдещето. Стотици от съществата обградиха Дофин, плавайки с точните движения на птици в безветрие. Джеси се досети, че Дофин сигурно беше някакъв водач, за да заслужава такъв ескорт.

Нови впечатления от света на Дофин, минали през филтъра на вътрешното й око, започнаха едно след друго да заливат Том и Джеси. Проблясващи очертания на високи като Хималаите планини и дълбоки долини между тях, големи градини с нещо като кафяви водорасли, дълбоки ледникови пукнатини с ослепително бял блясък — кратък поглед в огромния източник на енергия, който лежеше в сърцето на този свят. Червеобразните кули на някакъв град — полегати, издълбани и вкаменели форми, напомнящи сложни раковини и миди — се виждаха зад планините и хиляди от народа на Дофин се движеха на потоци над стените им.

Паметта на Дофин прескочи в други измерения. В една долина отдолу се виждаше дълга близо два километра пропаст, от която изригваше бял огън и изпращаше нагоре електрически светкавици. Приливите също се бяха променили. Вече не бяха нежни, а се завихряха с неизчерпаема енергия. Дофин започна да се върти безспирно, без да пуска Том и Джеси, а под онова, което би могло да се нарече гърло, вибрираха множество отвори, подобни на хриле. От тях излизаше нещо като звън, на който не можеше да се устои.

В отговор на този властен зов себеподобните на Дофин се стекоха отвсякъде, борейки се да преодолеят теченията. Те се въртяха като нея, а от долната страна на телата им се появиха кръгли розови пъпки. Същества с други форми, също призовани от песента на Дофин, се издигнаха от пропастта. Те имаха формата на диск, а по ръбовете прескачаха силни електрически импулси. В центъра им се виждаше възелче от пулсиращ огън. Дофин не спираше да пее, а новите същества се прилепваха към розовите пъпки и изпръскваха някаква тъмна течност, която блестеше с цветовете на дъгата. Цели пръстени от съществата танцуваха, издигаха се и падаха във водовъртежите. Три от тях се прилепиха за пъпки на корема на Дофин, сгърчиха се и се завъртяха встрани като мъртви листа. Това беше масов ритуал на оплождане, досети се Джеси, балет на живота и смъртта.

Ново измерение на времето. Нещо приближаваше някъде отвън. Нещо чуждоземно и ужасно студено.

То прониза морето със серия електрически заряди, изстреля един черен харпун и профуча надолу към долината на огъня. След него дойдоха още. Новодошлите бяха свързани с повърхността с дълги прозрачни маркучи. Започнаха да стържат машини и да съскат помпи. Стотици от дископодобни същества, които живееха в сърцето на този свят, бяха всмукани в тези маркучи.

Спускаха се все повече черни копия и лакоми маркучи. Бруталната жътва продължаваше. Изсмукваха семепроизвеждащите същества, по-стари от самото време, които бяха от жизненоважно значение за планетния източник на енергия. Когато дивите течения повикаха Дофин и тя отново запя, вече нямаше достатъчно семена дори за половината от народа й. Бяха събрани от нашествениците за по-кратко време, отколкото бе нужно за възпроизвеждането им от незнайните съзидателни процеси на планетата.

Вътрешното око на Дофин разкри първите прояви на страх, които съпровождаха разкритието, че екологичното равновесие е нарушено. После и явните признаци на криза — отслабването на огньовете в сърцето на планетата, износването на голямата машина за светлина и топлина, която се опитваше да възпроизведе повече носители на семе, за да компенсира загубите. Том и Джеси видяха и една мирна делегация — четири от съществата като Дофин преплуваха дългото разстояние до повърхността, за да се свържат с чуждите форми на живот там и да им обяснят защо жътвата трябва да спре. Времето минаваше, а те не се завръщаха.

Беше дошла смъртта. Дофин плуваше с новото си малко сред гора от маркучи. Познанията й по математика, използвани при построяването на градове за народа й, сега й позволяваха да изчисли времето, което оставаше на нейния свят, имайки предвид броя на дисковите форми, всмуквани от един маркуч. Но това беше статистика, която не искаше да узнава. Градините, градовете, целият й народ — всички бяха осъдени на смърт от един студен екзекутор. Малкото й си играеше невинно между маркучите, несъзнаващо ужасната истина. Гледката на неговата невинност сред цялата тази гибел пречупи нещо в Дофин, накара я да се мята и вие от болка. Агресията беше зло, погребано в старите легенди за някаква война, в резултат на която се появила нуждата от защитни средства — връвта и капсулата. Воят на Дофин се превърна в песен на яростта и гнева, в трескав звън на камбани. Тялото й се хвърли напред и пръстите й сграбчиха първия попаднал на пътя й маркуч. Беше твърде здрав, за да го скъса и това я разгневи още повече. Сърповидната уста се отвори и плоските зъби на вегетарианец се забиха в маркуча. Предсмъртна болка и срам преминаха по тялото й, но песента на гнева й даваше сила. Маркучът бе раздран и от него се изсипаха семепроизвеждащи дисковидни същества, които са завъртяха около нея и отплаваха обратно надолу, към долината. Следващият маркуч се оказа по-лесен, а всеки следващ — още по-лесен. От разкъсаните места изтичаха обратно рояци семепроизвеждащи същества.

128