Стингър - Страница 125

125

Човешките същества се колебаеха. Дофин не ги винеше за това. Предлагаше им да зърнат нещо непознато. Онова, което за нея беше дом и родина, за тях беше някакво извънземно царство.

— Хванете ръцете ми — подкани ги тя и протегна пръсти. — Ако искате да знаете, трябва да видите.

Том направи първата крачка. С нея най-трудното беше преодоляно. Отиде до Дофин и плъзна ръката си в нейната. Тя беше огненогореща. Щом пръстите й го стиснаха здраво, започна да усеща боцкането на електрическия заряд, който преминаваше от нея в него.

— Джеси? — попита Дофин.

Джеси се приближи и пое протегнатата ръка на дъщеря си.

43. В очакване на онези от космоса

В два часа и дванайсет минути Тайлър Лукас седеше на предната веранда на къщата си и чакаше, с пушка до себе си, да дойдат някакви същества от космоса.

Небето беше покрито с призрачна виолетова решетка. След изгасването на тока двамата с Бес бяха отишли с колата до Пъкъл, където видяха черната пирамида и научиха последните новини от Сю Мълинакс и Сесил в „Дамгосващо желязо“.

— Извънземните кацнаха, това е сто процента сигурно — беше казала Сю. — Никой не може да влиза или излиза, а и телефоните са прекъснати. Кълна се в Бога, че когато това нещо кацна, не само аз, ами целият квартал подскочи с една педя, така че си направете извод какъв удар беше.

После се беше изкикотила, както тя си знаеше — с онзи смях, който я беше направил известна още като стройна клакьорка от групата на Престънската гимназия, — и се беше разбързала да им направи по един студен хамбургер.

— Тай? А, ето те. — Бес го търсеше да му предложи чай с лед. Чаят беше от тази сутрин и добре че го имаше, защото кранчетата не пускаха и капка вода. — Това е последното кубче лед.

Всъщност беше нещо като полумесец. В тази ужасна жега всичко от хладилника се беше стопило вече.

— Благодаря ти, мила.

Той потърка чашата в потното си лице, отпи и щом Бес седна до него на края на верандата, я подаде на нея. Тя отпи. Някъде в пустинята се чуваше нестроен и нервен хор койоти. Тайлър наблюдаваше пътя.

Бяха решили, че когато дойдат извънземните, ще умрат тук, защитавайки своя дом. Преди да залезе слънцето, хората от военновъздушните сили бяха обърнали всичко наоколо, събирайки малки частици от някакъв синьо-зелен материал в странни торбички, които се нагъваха като мях на акордеон. Къде бяха тези военни сега?

Тайлър и Бес бяха тръгнали с пикапа си на запад по Коубър Роуд. Не бяха изминали и два километра според километража и стигнаха до виолетовата решетка, която се спускаше в земята и блокираше пътя им. На местата, къде то тя пробиваше шосето, асфалтът още правеше мехури. Бяха хвърлили шепа пясък към нея и песъчинките веднага се бяха превърнали в малки зрънца разтопено стъкло, които отскочиха обратно към тях.

— Е — провлечено каза Тайлър и сложи пушката на коленете си. — Не бях предполагал, че ще дойде време да не могат да се видят звездите оттук. Май прогресът ни е застигнал, а?

Бес понечи да отговори, но не можа. Беше корава жена и не беше плакала отдавна. Сега гърлото й се беше стегнало и в очите й имаше сълзи. Тайлър я прегърна през раменете.

— Светлината не е лоша. Ако човек обича виолетово.

— Аз го мразя — успя да продума Бес.

— И аз не бих казал, че го харесвам кой знае колко. — Гласът му беше тих и спокоен, но в ума му се въртяха трудни въпроси. Не знаеше как ще се появят, нито пък откъде, но нямаше намерение да се предава без бой. Щеше да очисти колкото може повече, но го гризеше най-тежкият въпрос: Да остави ли куршум за Бес или не?

Мислеше за тези неща, без да откъсва поглед от шосето, когато чу женски писък.

Обърна се към Бес. Двамата се изгледаха продължително. Женският писък се чу отново.

И двамата едновременно осъзнаха какво беше това. Не писък на жена, а острото изцвилване на Суийтпи отзад в обора.

— Вземи фенерче! Побързай!

Тя се втурна вътре, а той слезе от верандата и се затича на слабите си крака. Оборът беше на около трийсет метра зад къщата, до кактусовата градина на Бес. Чуваше се как Суийтпи бясно удряше копита в стените на преграденото си място. Тайлър стискаше пушката с потни длани. Нещо беше нападнало коня.

Той дръпна с рязко движение дървото, което залостваше като резе вратите, и ги отвори широко. Вътре беше тъмно като в рог. Едрият светлокафяв кон продължаваше да пищи и направо щеше да изкърти дъските.

— Прт, Суийтпи! Успокой се, момчето ми! — извика Тайлър, но конят продължаваше да беснее.

Първата мисъл на Тайлър беше, че змия-пясъчница или скорпион са влезли в обора, но изведнъж последва силно скърцане и подът се разтресе под краката му.

Суийтпи изпъшка, сякаш го бяха ритнали в корема. Нещо изтрещя страхотно и шумът се смеси с писъците на животното. Тайлър погледна през рамо и видя Бес да тича. Лъчът светлина пронизваше мрака. Тя му подаде фенерчето и той го насочи към мястото на коня.

Суийтпи беше потънал до хълбоци в песъчливата земя, а около него стърчаха натрошени дъски. Очите му бяха кръвясали от ужас, а от усилията от ноздрите му излизаше пяна. Задните му крака бяха изчезнали в дупката, а предните риеха напразно. Мускулите по цялото му тяло бяха изпъкнали, напрегнати до скъсване, и животното се мъчеше с всички сили да се освободи от онова, което го теглеше надолу.

Тайлър ахна от ужас и загуби ума и дума. Конят потъна с още половин метър. Оборът кънтеше от рева му.

— Въжето! — извика Бес и посегна към ласото, навито и оставено близо до вратата. На него имаше готова примка и тя само я разшири. Завъртя я високо два пъти и запрати ласото към главата на Суийтпи. Не я достигна с около педя и бързо дръпна ласото назад, за да опита отново. Конят беше потънал вече до плешките. Наоколо хвърчеше пясък.

125