Стингър - Страница 124

124

— Един от доберманите на Кейд израства направо от гръдния му кош — обади се Джеси, без да прекъсва действията си.

— Да ти настръхнат косите! — доволно каза Гнуси. Описанието събуди позадрямалата й страст към опасностите. — Де да можех да видя ТОВА!

— И на теб са ти гръмнали бушоните — отряза я Коди. — То взе Котешката царица — обясни той на Том, — госпожа Стеленберг. Превърна я в нещо с опашка, на която виси топка шипове. Направих го цялото на решето, но то продължи да се приближава.

— Всичките са Стингър — каза Дофин спокойно, като стоеше неподвижно и търпеливо понасяше действията на Джеси. Изглежда, ресането доставяше удоволствие на жената. — Стингър ги създава и те стават Стингър.

На Том не му стана съвсем ясно.

— Като роботи, така ли?

— Живи механизми, които мислят с мозъка на Стингър и виждат с неговите очи. Стингър чува и говори чрез тях. А също и убива.

— Нещо доста голямо броди под улиците наоколо — каза Коди. — И това ли е някоя от машините на Стингър?

— Не. Това е самият Стингър. Той лови и натрупва запаси от тела за пресъздаване. После предава на машините на кораба сигнали — вие бихте ги нарекли отпечатъци — и те правят двойниците на човешките същества.

— И така вече знаем, че е хванало Додж Крийч, Кейд, госпожа Стеленберг и всеки, който се е намирал в автоработилницата на Мак Кейд. Плюс онова, което си остави ръката върху китката на Роудс. — Том се изправи и остави уинчестъра на масата. — Стингър вероятно е взел и много други, за които не знаем.

— Ето така! — Джеси приключи с последната къдрица и отстъпи назад. Чувстваше са замаяна. Беше усетила слаб аромат на ябълка от шампоана, с който бе измила косата на Стиви предишната вечер. — Сега си отново хубава.

— Благодаря — каза Дофин. Това очевидно беше комплимент и заслужаваше ответна реакция. Но защо тези хора обръщаха толкова голямо внимание на някакви кичури от твърдо целулозно вещество — за нея си оставаше една от загадките, свързани с човешкото племе. Погледът й се насочи към Том. — Каза, че сте говорили със Стингър. Сигурно за мен.

— Да.

— Стингър иска мен и жизнената ми капсула и освен това е дал ултиматум.

Том кимна.

— Каза, че те иска след един час… — Той хвърли поглед към препускащите стрелки на часовника си. — … и ни остават още четирийсет минути.

— Или Стингър ще продължи да руши и унищожава. Да, това е типично за него.

— Това копеле иска да я върне в затвора — обади се Коди. — Само защото е ПЯЛА!

— Пяла? Стингър не каза такова нещо. Той… то… ни говори за някакъв химикал на вашия свят — припомни си Том. — Имам предвид отровата. Стингър каза, че ти… — Беше налудничаво — да гледаш малката си дъщеричка и да говориш такива неща. — Каза, че си диво животно.

— Така е — отвърна без колебание тя. — Според Стингър и Юмруците аз заслужавам клетка, в която да бъда замразена.

— Юмруците? Какво е това?

— Господарите на Стингър. Една раса, която боготвори насилието. Покоряването на нови светове е нейна религия, а гаранция за преминаване на нейните индивиди в по-висока фаза на живот е смъртта, причинена на същества, които според тях са по-низши. — Едва забележима, но решителна усмивка се появи на устните й. — Диви животни като мен.

— Но ако те се опитват да контролират този химикал, не е ли то за доброто…

Дофин се изсмя. Звукът напомняше детски смях, примесен със звън от хвърлени на пода монети.

— О, да! Те НАИСТИНА се опитват да контролират този химикал. — В очите й отново припламнаха огънчета. — Но не за доброто на други същества, независимо какво ви е казал Стингър. Те искат химикала за техните оръжия. Иска да построят още по-смъртоносни флотилии и още по-нови начини за убиване. — Малкото телце се разтресе от гняв. — Колкото повече химикал откраднат от моята планета, толкова по-бързо ще унищожат моя народ. И толкова по-бързо ще унищожат всички светове, включително и този. Да не мислите, че Стингър ще си тръгне оттук и няма да каже на Юмруците за вашата планета?

Тя се спря, за да потърси подходящи думи, заплете се в обърканата човешка реч и се хвана за една фраза, на коя то я бяха научили съществата с имена Танка и Гнуси:

— Я се стегнете!

Лицето на Дофин се беше изопнало и под кожата личаха острите ъгли на костите. Очите й искряха гневно и тя започна да крачи напред-назад покрай прозореца.

— Не съм имала намерение да идвам тук. Корабът ми изгуби мощност и се наложи да кацна където намеря възможност. Знам, че донесох големи беди на вас, а и на други тук. Заради това ще нося тежък грях до края на живота си. — Изведнъж спря и започна да гледа ту към Том, ту към Джеси. — Стингър НАИСТИНА ще каже на Юмруците за вас и за тази планета. Ще им предаде, че сте нежни, беззащитни форми на живот, създадени, за да бъдат затваряни в клетки. Няма да мине много време и те ще дойдат тук. О, да, ще дойдат и може би ще носят оръжия, пълни с „отровата“, открадната от МОЯТА планета! Знаете ли каква е тази „отрова“?

На Том му се стори, че от ноздрите й ще започне да излиза пара.

— Не — внимателно каза той.

— Разбира се, че не знаете! Откъде бихте могли да знаете? — Тя поклати глава. Бузите й блестяха от пот. — Не само ще ви кажа, но ще направя и нещо повече — ще ви покажа.

— ЩЕ НИ ПОКАЖЕШ? — изненада се Джеси. — Как?

— Чрез вътрешното око.

Дофин прочете неразбиране по лицата им. За нея те бяха като чисти плочи, които чакат да бъдат изписани. Тя вдигна ръцете си към тях.

— Ако искате да знаете, ще ви отведа там. Ще ви покажа моя свят чрез окото на своята памет.

124