Стингър - Страница 123

123

Боби Клей Клемънс отвори тежката врата и пантите й изскърцаха като порта на средновековен замък. Коди даде газ и влезе вътре с мотоциклета, под ярката светлина на вграденото в стената луминесцентно осветление. Пусна стоянката и остави мотоциклета до стълбите, които водеха към втория етаж. Само след миг се появиха Джеси и Том с уинчестъра.

— Заключвай — каза Коди и Боби Клей бутна вратата и пусна и четирите резета.

Нито Джеси, нито Том бяха идвали в блока с апартаменти, построен от Уинтър Т. Престън. На първия етаж имаше дълъг коридор, от двете страни на който се виждаха много врати. Някои от тях бяха избити от пантите. По напуканите стени не беше останало неизписано местенце. Мястото вонеше на марихуана, застояла бира и старите миризми от семействата на миньорите — смесица от пот, сух въздух и прегоряла храна. За пръв път от повече от две години тук отекваха гласове не само на ренегати.

— Оттук.

Коди ги поведе по стълбището. Вторият етаж беше огледален образ на първия, само дето една стълба бе подпряна на капандурата за покрива. По коридора седяха хора — на земята или на голи матраци, измъкнати от някои апартаменти. Повечето бяха от Пъкъл. Имаше само седем-осем мексикански лица сред тях. Том и Джеси вървяха след Коди и прескачаха бежанците. Срещаха познати лица: Вик Чафин и жена му Арлийн, Дон Рингуълд и семейството му, Айда Слатъри, семейство Фрейзиър, Джим и Пола Клийвлънд и още много други. Апартаментите също бяха пълни, а няколко бебета ревяха в нестроен хор. Някои хора си говореха, но не бяха много. Повечето седяха вдървено или направо спяха в това положение. Беше леко задимено и жегата сред скупчените тела бе ужасна.

Коди ги заведе до една врата. На нея имаше плакат на Били Айдъл, над който с червен спрей беше написано: „Щаб“ и „Почукай първо!“. Коди наистина почука и вратата леко се открехна. Зад нея надникнаха зелените очи на Гнуси. Пролуката изчезна, чу се щракането на ключа и най-сетне те се озоваха вътре.

Това беше мястото, където отсядаше Коди, щом дойдеше тук. В първата стая имаше кушетка, диван със зацапана карирана дамаска и изскочил пълнеж на местата, нарязани с нож, надрана дървена маса със столове и малък смачкан хладилник, спасен от изхвърляне на боклука, за да поработи с последни издихания още няколко месеца. Подът беше покрит с избелял кафяв линолеум, който се подвиваше в ъглите, а по стените висяха плакати с мотоциклети и рокзвезди. Полуотвореният прозорец, през който нахлуваше задимен въздух, гледаше на юг. Малкото коридорче, което минаваше край разбитата баня, отвеждаше в някогашната спалня. Сега тя служеше за оръжеен склад на ренегатите и по стените й висяха месингови боксове и сачмени пушки.

Танка седеше на дивана с неизменния футболен шлем, но веднага скочи, щом видя господин Хамънд и жена му. Коди заключи отново, а Гнуси се отдръпна, за да могат Том и Джеси да видят кой стои до прозореца с лице към тях.

— Здравейте, Том и Джеси — каза Дофин с вяла усмивка.

Джеси беше като замяна. Това беше тялото на Стиви, лицето на Стиви, нейната усмивка с трапчинки. Дори гласът беше на Стиви, ако не обръщаше внимание на нежните полутонове, подобни на вятърни камбанки, разлюлени от бриза. Вътре в това тяло бяха сърцето, дробовете, вените и органите на Стиви. Всичко принадлежеше на Стиви, с изключение на едно незнайно местенце, където живееше Дофин. Джеси пристъпи напред и нови сълзи рукнаха от очите й. Още една крачка и Том разбра накъде се беше запътила. Посегна да я спре, но се отказа и отпусна ръка.

Джеси прекоси стаята. Посегна да сложи ръце на малките раменца, с намерение да вдигне и прегърне детето си — само за миг да почувства биенето на сърчицето му и да се увери, че все някъде, под форма, каквато едва ли би могла да си представи, нейната Стиви бе още жива.

Но очите на детското личице блестяха със силно, дори плашещо интелигентно излъчване, което не беше за годините на Стиви. Лицето наистина беше нейно, но не и духът.

Джеси за миг проумя това и ръцете й замръзнаха, вдигна ги над раменете на Дофин.

— Ти си… ти си мръсна! — каза Джеси и премигна няколко пъти, за да спре сълзите си. — Сигурно си се търкаляла в пръстта!

Дофин погледна мръсните си дрехи. Джеси отпусна ръце и взе да изтупва праха от фланелката й.

— Там, откъдето идваш, не ви ли учат на чистота? Божичко, каква мръсотия!

Кестенявата коса беше сплъстена и пълна с дребни боклучета и паяжини. Джеси видя на масата отворената чанта на Гнуси, от която се подаваше дръжката на четка за коса. Тя я извади и започна да реше косата на детето с настървението на майка-чистница.

Дофин се стресна и понечи да се отдръпне.

— Стой мирна! — рязко й заповяда Джеси и Дофин замръзна, докато четката сваляше облачета прах от косата й.

— Радваме се да те видим — каза Том. Той коленичи, така че очите му да бъдат на нивото на нейните. — Защо избяга?

— Гръмнаха ми бушоните — каза тя.

— Ъ-ъ-ъ… ами ние тук… понаучихме я да говори — обясни Танка, — а тя ни разказа за своята планета. Звучи страхотно. — За пръв път суровото му лице бе озарено от детско въодушевление.

— Предполагам. — Том наблюдаваше как жена му решително четка косата на детето и сърцето му щеше да се пръсне при таза гледка. — Дофин, ние току-що говорихме с… едно нещо. Не мога да кажа, че беше човек, а не мога да кажа, че беше и машина.

Дофин разбра.

— Стингър.

— Да. — Погледна към Коди Локет. — То взе тялото на Мак Кейд и го превърна в… — Отново не му достигаха думи. — Отчасти човек, отчасти куче.

123