Стингър - Страница 122

122

— Ами живота на Стиви? — Горещи сълзи запариха в очите на Джеси. Сърцето й биеше бързо и, изглежда, не можеше да си поеме въздух. — Боже мой, ще хвърлим живота на дъщеря ми на вятъра.

— Не и ако намерим Дофин и я накараме да се върне в капсулата си. Може би така ще освободим Стиви. — Не издържаше повече в тази къща. — Съжалявам, но нямаме никакъв избор. Шерифе, предлагам да идеш да вземеш помощника си и да се разделим на групи за претърсване къща по къща. Обиколи улиците и вземи някои доброволци, ако намериш такива.

Знаеше, че да търсиш по улиците в този прах и дим беше почти безсмислено, но нямаше друг начин.

— Може някой от клиниката да е видял детето или да е минала моста и да е отишла в Бордъртаун. Том, бихте ли отишли с Джеси да проверите вашата къща и да поразпитате на изток оттук, по улица „Селесте“?

Том гледаше втренчено в пода. Усещаше изпитателния поглед на Джеси.

— Да — каза той. — Ще го направим.

— Благодаря ти. Ще трябва да се срещнем някъде след трийсет минути и да отбележим на картата къде сме били. Какво ще кажете за „Дамгосващо желязо“?

— Добре — каза Том.

— Е, тогава, да започваме.

Без да чака другите, Роудс излезе от къщата и отиде при патрулната кола, паркирана до тротоара, точно пред сивика на семейство Хамънд. Гъни и Ванс, а после Джеси и Том го последваха. Ванс каза:

— По-добре вземи това. — И подаде уинчестъра на Том. — Аз имам и други в кабинета. И бъдете много внимателни, чувате ли?

— Да, ще бъдем.

Ванс седна зад волана, отдалечи колата от бордюра и се отправи към центъра на града.

Джеси гледаше как светлините на колата се отдалечават и потъват в димната завеса. Прилоша й и залитна, но Том я подхвана и тя се облегна на него. По прашните й бузи се стичаха сълзи.

— Не мога да го направя — едва продума тя. — О, господи не мога да я предам.

— Трябва. Чуй ме. — Повдигна с пръст брадичката й. — Искам повече от всичко друго на света да си върна Стиви, както и ти. Но ако със Стиви е свършено…

— Не е! Дофин каза, че тя е в безопасност!

— Ако с нея е свършено — продължи Том, — това не значи, че и с нашия свят е свършено. Ние имаме Рей, а и нас самите. Ако не намерим Дофин и не я предадем на това същество, ще умрат много хора.

Джеси се разплака силно и скри лице в шепите си.

— Трябва да го направим — повтори той.

Отвори й вратата и после заобиколи и седна зад волана. Джеси тъкмо се канеше да се отпусне на седалката, когато чу бръмчене на мотор. Шумът се приближаваше. От дима изникна жълтеникавата светлина на един фар. Някой на мотоциклет, досети се тя.

Том също бе изчакал да види какво е това и ето че Коди Локет спря до колата и вдигна авиаторските си очила нагоре. Отрязана бейзболна бухалка, от която стърчаха пирони — явно оръжие от арсенала на ренегатите — се виждаше, прикрепена към ръчките с електрически кабел.

— Търся Ванс и полковник Роудс — започна Коди. — Казаха, че са тук.

— Тъкмо се разминахте. Тръгнаха към канцеларията на шерифа. — Том отвори вратата и сложи уинчестъра на задната седалка. — Кой ти каза, че са тук?

— Ъ-ъ-ъ… срещнах Рик Джурадо. Слушайте… — Той погледна Джеси и позна от зачервените й и подути очи, че плачеше. Не знаеше как да постъпи, затова изтърси изведнъж: — Намерих вашето момиченце.

Том стоеше онемял. Джеси сподави риданията си и попита:

— Къде е тя?

— Горе, в Крепостта. Искам да кажа, в жилищния блок. Там има бая народ, така че е в добри ръце.

Коди никога нямаше да забрави лицата на Танка, Гнуси и Боби Клей Клемънс, когато им каза, че момиченцето не е онова, което изглежда. Не му повярваха, но щом тя проговори, ченетата им увиснаха до пода. Освен ренегатите, в Крепостта се бяха струпали около двеста или дори повече човека, привлечени от светлината. Коди беше настанил съществото, излял беше малко топла бира върху раздрания си глезен и след като бе омотал един парцал около него, беше тръгнал да търси Ванс и полковника.

— Ъ-ъ-ъ… има още нещо, което би трябвало да знаете — каза той. — Искам да кажа… тя изглежда като вашето момиченце, ама… не е.

— Знаем това — отвърна Том.

— Наистина ли? Ей, направо си помислих, че откачам, когато ми каза коя е.

— И с нас беше същото. — Погледна към Джеси и видя, че тя знаеше какви ще бъдат думите му. — Трябва да съобщим на Роудс. Можем да го хванем, преди да е напуснал канцеларията на шерифа.

— Том… моля те, почакай. Защо не поговорим с нея първо? Да се опитаме да й обясним, че трябва да си върнем Стиви?

Том погледна часовника си. Беше два и четири минути. Никога не беше предполагал, че голямата стрелка може да се движи толкова бързо.

— Имаме по-малко от петдесет минути до срещата в „Дамгосващо желязо“.

— Тъкмо достатъчно време, за да й поговорим! Моля те… смятам, че можем да й обясним как стоят нещата по-добре от Роудс.

Погледът му все още не се откъсваше от бясно препускащата стрелка, но решението бе взето.

— Добре. Заведи ни при нея — каза той на Коди и се качи в колата.

Коди сложи очилата и обърна мотоциклета в обратна посока.

В дъното на улица „Травис“, на паркинга пред жилищния блок, бяха паркирани безразборно една дузина коли и пикапи. Две от тях бяха стигнали до самата врата. Коди почака Том и Джеси да излязат от техния сивик и прокара мотоциклета си между колите, чак до вратата, покрита с лист сива ламарина. В нея бе направен процеп за гледане, както на всички врати на приземни етажи.

— Отвори, Боби! — извика той и чу щракането на многобройните резета.

122