Стингър - Страница 116

116

Дофин вдигна фенерчето и го насочи към вратата. Лъчът светлина попадна върху сбръчканото и лъснало от влага лице. Съществото нададе гърлен вик, вероятно породен от нещо средно между гняв и болка, и прикри с ръка очите си. Но то почти се беше измъкнало от дупката и с мощно накланяне напред пльосна тяло на верандата и се загърчи към Рик.

Тъкмо щеше да се хвърли върху него, когато Коди пристъпи напред и заби ръка в лицето на Котешката царица. Ръката му имаше допълнителен метален пръст — дулото на трийсет и осем милиметровия пистолет, който беше вдигнал от верандата. Стреля от упор и част от челюстта на госпожа Стеленберг хлътна навътре. Вторият куршум се заби в едното око, третият отнесе кичур бяла коса заедно с месото и оголи не кост, а някаква възлеста сиво-синкава метална повърхност, която се гърчеше като торба, пълна със змии.

Устата се разтвори като паст, жилестият врат се издължи и главата се приближи, за да захапе оръжието на Коди. Той стреля в устата и наоколо се разхвърчаха сребърни игли, а в тила зейна дупка, от която се плисна сива течност. Една ръка замахна към него, но той успя да отстъпи навреме и тя профуча на косъм от коленете му. Рик се претърколи по пода на верандата и излезе извън обсега на чудовището. Дофин стоеше до Коди и държеше здраво фенерчето с две ръце.

Тялото на Котешката царица потръпна. Ръцете и краката й започнаха да се удължават с лек пукот. Под жълтеникавата кожа се подадоха черни люспи. Гръбнакът се приведе, изду се като гърбица и месото по продължение на гръбначния стълб се разцепи. Дофин сграбчи ръката на Коди и го задърпа назад, а от процепа се размята опашка и удари като чук по тавана на верандата. Сега крайниците на Котешката царица бяха мускулести пипала на насекомо, нашарени на ленти от кожести люспи. Гротескното тяло повдигна корем и се затътри напред, оставяйки слузести дири.

Коди насочи пистолета напред и стреля два пъти. Единият куршум улучи онова нещо право в лицето и го вдлъбна, отмятайки назад главата му. Вторият изби още игли и откачи напълно долната му челюст. И тогава Коди натисна спусъка и ударникът изщрака на празно.

Онова нещо размахваше ръце и се опитваше да хване лъча на фенерчето, сякаш беше нещо солидно. Опашката му свистеше яростно напред-назад. От размазаното и капещо лице беше оцеляло само едно око, което мърдаше в кухината си. Рик вече беше прескочил парапета на верандата, а Дофин и Коди слизаха заднишком по стълбите, за да излязат от обсега на опашката.

Съществото издаде силен съскащ звук — странна комбинация от човешки писък и бръмчене на насекомо, после отстъпи към прага и офейка в дупката. Тъмнината го погълна. Някъде дълбоко долу се чу тежкото тупване на тялото, а после бързо драскане, сякаш някой рак се заравяше отново в гнездото си.

— Отиде си — каза Дофин със свито гърло. — Стингър си отиде.

— Божичко! — изхриптя Коди. По лицето му се стичаше пот. Струваше му се, че ще припадне. — ТОВА ли беше Стингър?

— Творение на Стингър. Всички негови творения са Стингър.

Рик се отдалечи и се наведе над канавката. Стомахът му вреше, но не изхвърляше нищо.

— Добре ли си? — попита го Коди.

Рик изплю слюнката си, която имаше вкус на акумулаторна киселина.

— О, да — успя да каже той. — Виждам такива изчадия всеки ден, човече. А ти? — Изправи се, пое си въздух, напоен с вонята на горяща гума, и протегна ръка към Коди. — Пистолета. Дай го тук.

Коди му го подаде и Рик го зареди с куршуми от допълнителната кутийка, която извади от джоба си. Дофин насочи фенерчето към лицето си и продължи да гледа светлината докато очите й се замъглиха. Тогава махна с ръка през лъча.

— Това е фенерче — каза й Коди. — Работи с батерия като фара на мотора ми.

— Разбирам принципа. Преносим източник на ток, да?

— Точно така.

Тя кимна и отново насочи вниманието си към светлината на фенерчето. Вече беше свикнала с ярката луминесцентна светлина, но когато я видя за пръв път в къщата на Джеси, Том и Рей, светлината имаше учудващо грозни отсенки, които придаваха на лицата на хората кошмарни цветове. Тази ярка светлина се различаваше много от меката светлина в мястото за ритуали. Дофин постави пръсти близо до електрическата крушка и усети слаба топлина и боцкане — неща, на които човешките същества не обръщаха почти никакво внимание.

— Това прогони Стингър. Не оръжието с ударните капсули.

— Какво? — попита Коди.

— Този източник на ток прогони Стингър — повтори тя. — Фенерчето.

— Това е само светлина и нищо повече. — Рик вкара последния куршум и затвори цилиндъра. — Не може да нарани никого.

— Не може да нарани човешко същество може би. Знам, че този източник на ток е предназначен да помага на човешките зрителни възприятия, но той ослепи Стингър. Може би му причини и физическа болка. Видях реакцията.

— Единственото, на което реагира, бяха куршумите — каза й Коди. — Напълни му проклетата глава с достатъчно гилзи и повече от сигурно, че ще реагира.

Той продължи да наблюдава вратата. Пред нея, върху дъските на верандата, блестеше локва слуз.

Дофин не отговори. Имаше нещо в светлината, което нараняваше Стингър, но не и човешките същества. Може би беше топлината или съставът на самата светлина, нещо във физическата и микроскопска дислокация на материята по продължение на самия лъч. Хората може и да не го съзнават, но тази светлина беше много по-мощно оръжие, отколкото неубедителното и шумно оръжие с ударни капсули.

— Какво имаш предвид с думите „творение на Стингър“? — попита Рик малкото момиченце, изоставил модулациите на уличния акцент. — Това Стингър ли беше или не?

116