Стингър - Страница 115

К оглавлению

115

— Млъкни — дрезгаво каза Коди.

Той почти е свършил, помисли си Рик и каза първото нещо, което му дойде наум:

— Правилно съм обяснил на сестра ми, че не заслужаваш никакво внимание.

— А? Какво каза за сестра ти?

Това го беше съживило.

— Ами Миранда все ме пита за теб. Кой си и разни други работи. Смяташе, че те бива. Просто те бива.

— Тя ли каза това?

— Да-а. — Сметна го за необходима лъжа. — Хич не си въобразявай, човече. Тя май има нужда от очила.

— Хубава е — каза Коди. — Готино маце.

По всяко друго време тази оценка би предизвикала юмрук в зъбите. Сега обаче Рик възприемаше всичко като начин да откъсне Коди от тази тръба.

— Сестра ми ти харесва, нали?

— Да, мисля, че да.

— Ако искаш да я видиш отново, трябва да излезеш оттук. Единственото, което трябва да направиш, е да се протегнеш.

— Не мога, човече, изтощен съм.

— Тогава ще взема да се смъкна още малко. Ще стъпя на тръбата и тя вероятно ще се счупи на две. Или ще полетиш надолу, или ще се хванеш за мен, ясно ли е?

— Не. Чакай, човече. Не съм готов.

— Напротив, готов си — каза му Рик и увисна на въжето една педя по-надолу.

Първо сложи на тръбата десния си крак. Последва силно изскърцване. Тръбата се разтресе силно и започна да се прегъва навътре. Рик изкрещя:

— Хващай се!

На светлината от фенерчето лицето на Коди блестеше от пот. Той стисна зъби. Усещаше, че люлеещата се тръба щеше да се счупи всеки момент. Сега или никога! Моментът беше решаващ, но пръстите му не искаха да се отворят. Капка пот се търкулна и подлюти окото му и го принуди да стисне очи.

Рик постави и левия си крак върху тръбата и отпусна тежестта си.

— Хайде! — подкани го той.

Тръбата започна да се откъртва от стената. Камъни и пръст започнаха да се свличат надолу.

— Копеле такова! — извика Коди и пръстите на дясната му ръка се разтвориха.

Болка раздираше раменете му. Увиснал на една ръка, той се пресегна към глезена на Рик Джурадо. Успя да го докопа и го стисна здраво, а тръбата изведнъж се изкриви, откърти се и полетя надолу сред дъжд от пръст.

Ръцете на Рик се плъзнаха по въжето и сякаш огън опърли дланите му. Успя да се задържи малко преди самия край. Раменете и ръцете му трябваше да поемат цялата тежест, тъй като Коди се държеше за единия му глезен и се опитваше да хване и другия. Двамата се люлееха между хлъзгавите стени и чуха приглушеното тупване на тръбата на около пет метра под тях.

Коди улови и левия крак на Рик, а после успя да се изтегли до кръста на другото момче. Рик чу как въжето изскърца под тежестта им. Ако парапетът поддадеше, очакваше ги дълго падане. Успя да изтегли и двамата с няколко педи нагоре. Мускулите и вените на ръцете му изпъкнаха. Кръвта бучеше в ушите му. Коди докопа края на въжето и облекчи с част от тежестта си Рик.

— Изкачвайте се! — извика Дофин. — Изкачвайте се!

Рик започна да се катери, местейки ръка след ръка. Обувките му се плъзгаха по влажната стена. Коди се опитваше да го следва, но на метър от края на дупката силите го напуснаха. Той остана да виси, докато Рик се измъкна на прага.

— Издърпай го! — каза Дофин и се опита да навие въжето на свободната си ръка. С другата държеше фенерчето и насочваше лъча му към Коди. — Побързай!

Тревогата в гласа й накара Рик да се надигне по корем и да се надвеси над ръба на дупката.

Нещо се изкачваше по стената на около два метра под Коди. Беше човешка фигура с бяла коса, но извърнала лице от светлината. Тя забиваше ръце в покритата със слуз пръст и се катереше плавно като алпинист.

Коди не я беше видял.

— Хайде, човече! Помогни ми да се измъкна — извика той, примижавайки на светлината от фенерчето.

Рик заби крака в прага, хвана въжето с две ръце и започна да тегли. И неговите сили бяха вече на изчерпване. Локет му се струваше непосилно бреме.

Коди се изкачи с около две педи и се опита да намери опора в стената, но слузта беше прекалено гъста.

Някаква ръка стисна левия му глезен и като се наведе, видя ухиленото лице на Котешката царица. Само че сега устата й беше пълна със сребърни игли и кожата й беше жълтеникаво-сива като на умряла змия, която е започнала да се разлага на слънцето. Опитваше се да се крие от светлината зад Коди и притискаше корем в стената. В очите й гореше студен огън, а гласът й съскаше като пара, излизаща през пукната тръба:

— С-с-спри-и-и, не бър-р-рзай, чер-р-р-рвей…

Коди замръзна за около три секунди, през които разбра какво означава истински ужас. Тя го дърпаше към себе си и затягаше все повече студените си пръсти, а тези на свободната й ръка бяха забити като нокти на граблива птица в пръстта. Неистовите напъни на Рик да издърпа въжето притъпи сетивата му и той реагира инстинктивно — ритна я в лицето с десния си крак. Все едно беше ритнал тухла, но въпреки това от устата й се разхвърчаха игли, а носът й изхрущя като смачкан охлюв.

Коди дръпна силно крака си, за да го освободи и усети остра болка. Острите й нокти бяха раздрали ботушите и плътта му, но в следващия миг той се катереше по въжето като маймуна. Рик го издърпа и той излезе от дупката така бързо, че се блъсна в Дофин и я просна на земята, фенерчето се търкулна на верандата.

Коди изпълзя встрани от дупката на четири крака, а Рик пусна въжето и се отблъсна от прага. Съвсем ясно чуваше дишането на белокосото нещо в мокрите стени.

— Фенерчето! — извика той. — Вземете фенерчето!

Главата на Дофин бучеше, но тя видя фенерчето на края на верандата и изпълзя до него.

От дупката се подаде една ръка. Металните нокти се забиха в дървената рамка на вратата и чудовището започна да се издърпва навън. Другата ръка замахваше и се опитваше да стигне краката на Рик, който бясно я зарита.

115