Стингър - Страница 114

114

Нещо го дърпаше за маншета на панталона. Малкото момче се беше спуснало долу при него и му говореше:

— Ще се оправи, господин. Ще се оправи.

Детето бръкна в джоба на мръсните си джинси и извади полупразно пакетче ментови „Животворни бонбони“. Предложи следващия на Кърт, а той видя закачалка за вратовръзки в ръката на своя син и сърцето му без малко да се пръсне.

Наведе глава, а момченцето извади един от „Животворните бонбони“ и го остави до него.

40. Дупката

Ръцете на Коди изтръпнаха. Всичката им кръв се бе оттекла и краката му тежаха като петдесеткилограмови торби цимент. Може би бяха минали десет минути, откак бе тръгнала Дофин, най-много петнайсет, но силите му бързо се изчерпваха. Можеше само да виси, да търпи потта да се стича по лицето му и да стиска със схванатите си пръсти тръбата.

— Няма ли кой да ми помогне? — извика момчето и веднага съжали.

Тръбата се залюля и нови буци пръст се затъркаляха отгоре. Тя ме изостави — помисли си той. — Няма да се върне. По дяволите, може би дори не разбра, че съм в беда. Не, не — поправи се, обзет от паника. — Отиде да търси помощ. Разбира се, ще се върне. Нямаше друг избор, освен да се държи, но от шока и липсата на кръв мускулите на ръцете и раменете му бяха безчувствени като измръзнали.

Изведнъж чу нещо, от което по гърба му полазиха тръпки.

Беше съвсем тих звук. Отначало помисли, че е от пръстта, която се свлича на дъното. Но колкото повече слушаше, толкова повече се уверяваше, че греши. Беше потаен влажен звук от пробиването на нещо.

Затаи дъх. Нещо се движеше в тъмнината отдолу.

— Локет! Долу ли си?

Викът така го стресна, че без малко да изпусне тръбата. Вдигна очи и различи някакъв силует, който бе надвесен над дупката.

— Да! Тук съм!

Светна фенерче и лъчът му обходи дупката.

— Човече, този път си хлътнал доста дълбоко, а?

Гласът имаше мексикански акцент. Познаваше този глас, чуваше подигравките му и насън, но попита:

— Кой е там?

— Рик Джурадо, su bien amigo — дойде саркастичният отговор. — Твоят добър приятел. Имаме въже. Хвани се.

— Кой е там е теб?

— Другият ти добър приятел — каза му Рик и Коди разбра кого имаше предвид.

Рик остави трийсет и осем калибровия пистолет на пода на верандата. Дофин посегна към него от чисто любопитство, но той каза:

— По-добре остави това на мира, че ще ти пробие огромна дупка.

Тя кимна и отдръпна ръката си. Рик се огледа къде да завърже въжето. Трябваше да се задоволи с парапета от ковано желязо, който обграждаше верандата.

— Въжето няма да бъде достатъчно дълго — каза Дофин, като премери на око разстоянието от мястото, където той правеше възел. — Няма да достигне около метър.

— Не можем да направим нищо. Ще трябва да се справим с това, което имаме.

Рик разви въжето и застана на прага.

— Въжето слиза! — извика той и го пусна в дупката.

Насочи фенерчето надолу и видя, че Дофин се беше оказала права. Краят на въжето се мяташе на около три стъпки над тръбата, която Локет стискаше.

Коди вдигна очи. Никога досега три стъпки не му се бяха стрували толкова огромно разстояние. Опита да се вдигне на мускули, но отново остра болка проряза натъртените му ребра, а тръбата се разлюля и заскърца.

— Не го стигам! — извика той.

Отново увисна, а ръцете го боляха така, сякаш щяха да се измъкнат от раменните стави. На светлината на фенерчето видя струйки сива слуз, които се стичаха по стените на дупката и капеха долу в мрака.

Рик знаеше какво трябва да се направи. Изпсува тихо и подаде фенерчето на Дофин.

— Дръж това. Насочвай лъча право в него. Разбра ли?

Тя кимна, а той стисна въжето и започна да се спуска надолу.

Стигна на педя от тръбата, но не искаше да стъпва на нея. Като я гледаше как се клати, разбираше, че още два-три килограма бяха достатъчни да я изкъртят от стената.

— Локет! Повече не мога да се приближа. Ще трябва да се протегнеш и да хванеш краката ми.

— Няма да стане, човече. Уморен съм. Не мога да го направя.

Успяваше само да виси, без да мърда. Ако само малко се залюлееше, хлъзгавите му длани щяха да му изневерят или пък тръбата щеше да се счупи.

— Не ми пробутвай тези глупости! Само се пресегни и хвани краката ми!

Подметките на обувките му бяха само на десетина-дванайсет сантиметра от пръстите на Коди. Той знаеше, че единственият начин да се измъкне оттук беше да направи онова, което му казваше кроталът. Силите му обаче се изцеждаха бързо и усилието му се струваше огромно. Мускулите на раменете му бяха като замръзнали буци месо, остра болка пронизваше ребрата му. Пресегни се — казваше си той. — Само се пресегни. Първо с едната ръка, после с другата. Започна, но волята му се пречупи като мокър картон. Пръстите му стиснаха силно тръбата и само от това леко движение тя изскърца и потрепера. Стомахът му се сви. Аз съм уплашен до смърт — помисли си той и каза:

— Не мога да го направя.

Бицепсите на Рик се издуха, готови да поемат шока от тялото на Локет.

— Хайде, жилав гринго! — подигра го той. — Да не почнеш да плачеш за мама?

Локет не отговори. Рик усети, че се беше отказал.

— Хей, на теб говоря! Отговори!

Минаха няколко секунди и тогава:

— Наведи се.

— Копеле такова, май трябва да те оставя тук, долу, и да забравя за теб.

— Може и да си прав.

Коди го чу отново: нещо се тътреше отдолу. Сърцето му биеше лудо и той се опита да направи ново усилие, но разумът му подсказа, че тръбата няма да издържи.

— Човече, дори сестра ми е по-смела от теб! А също и баба ми! — Подигравките може би ще го ядосат достатъчно, за да опита, мислеше си Рик. — Ако знаех, че си такова мекотело, отдавна да съм приключил с теб.

114